— Ще издържа — с разтреперан глас успя да отговори професорът, който повече се страхуваше от движещата се на автопилот кола, отколкото от това тясно пространство. Усещаше спускането ѝ по стръмната спирална рампа и се боеше, че всеки момент ще се блъснат.
Преди две минути, когато паркираха пред бижутерския магазин „ДАНиЕЛ ВиОР“ на Карер де Провенса, Уинстън им даде кристално ясни инструкции.
Без да слизат от теслата, двамата се прехвърлиха отзад и после Амбра само с едно натискане на клавиш на телефона задейства автоматичното паркиране.
Свит в мрака, Робърт усети, че колата бавно потегля по улицата. И когато тялото на Амбра се притисна към него, той не можеше да не си спомни своето първо тийнейджърско преживяване на задна седалка с красиво момиче. „Тогава бях още по-нервен“ — помисли си Лангдън. Каква ирония, като се имаше предвид, че сега лежеше на пода на движещ се на автопилот джип заедно с бъдещата кралица на Испания.
Спуснаха се до края на рампата, направиха няколко бавни завоя и спряха.
— Пристигнахте — съобщи Уинстън.
Амбра мигновено отметна покривалото, надигна се предпазливо и надзърна през прозореца.
— Чисто е — заяви и слезе от колата.
Лангдън я последва с огромно облекчение.
— Асансьорите са в централното фоайе — каза тя и посочи изходната рампа.
Неговото внимание обаче внезапно беше привлечено от напълно неочаквана гледка. На бетонната стена на този подземен гараж точно пред паркинг мястото на Едмънд висеше картина на крайморски пейзаж в елегантна рамка.
— Едмънд е украсил паркинг мястото си с
Амбра кимна.
— И аз се учудих. Той ми каза, че така всяка вечер вкъщи го посрещала сияйна красота.
Робърт се позасмя. „Ергенска му работа!“
— Художникът е човек, когото Едмънд изключително уважава — осведоми го Уинстън, чийто глас автоматично се беше прехвърлил в джиесема на Кърш, който носеше Амбра. — Познахте ли го?
Лангдън не го беше познал. Картината бе просто добър акварелен пейзаж — нямаше нищо общо с обичайния авангарден вкус на приятеля му.
— Това е Чърчил — каза Амбра. — Едмънд постоянно го цитираше.
„Чърчил“. Трябваше да минат няколко секунди, докато професорът осъзнае, че тя говори за самия Уинстън Чърчил, прочутия британски държавник, който освен герой от войната, историк, оратор и Нобелов лауреат, бе притежавал забележителна дарба на художник. Робърт си спомни как веднъж Едмънд бе цитирал премиера на Великобритания в отговор на нечия забележка, че вярващите го мразели: „Имате врагове? Добре. Това означава, че сте отстоявали мнението си за нещо!“
— Едмънд най-много се впечатляваше от разностранните таланти на Чърчил — прибави Уинстън. — Хората рядко проявяват способности в толкова разнородни дейности.
— Затова ли Едмънд те е нарекъл Уинстън?
— Точно така — потвърди компютърът. — Това е изключителен комплимент от негова страна.
„Добре че попитах“ — помисли си Лангдън, който беше предполагал, че името е алюзия за Уотсън — компютъра на Ай Би Ем, спечелил телевизионната игра „Опасност!“ преди десет години. Днес Уотсън несъмнено се смяташе за първобитна едноклетъчна бактерия на еволюционната скала на синтетичния интелект.
— Е, добре. — Той посочи асансьорите. — Да се качим горе и да се опитаме да открием онова, за което сме дошли.
Точно в този момент намиращият се в Катедрал де ла Алмудена командир Диего Гарса притискаше джиесема към ухото си и смаяно слушаше пиарката на двореца Моника Мартин.
„Валдеспино и принц Хулиан са напуснали охранявания дворцов комплекс?!“
Началникът на Гуардия Реал нямаше представа какво са намислили.
„Пътуват в Мадрид с колата на някакъв дякон?! Пълно безумие!“
— Можем да се свържем с пътна полиция — предложи Мартин. — Суреш смята, че те могат да ги открият с трафик камерите…
— Не! — прекъсна я Гарса. — Прекалено е опасно да съобщаваме на
— Ясно — отвърна пиарката. Гласът ѝ, кой знае защо, изведнъж прозвуча нервно. — Трябва да знаете още нещо. Става дума за липсващ запис за телефонен разговор.
— Чакай малко — каза командирът, разсеян от появата на четиримата агенти от Гуардия Реал, които го хвърлиха в изумление, като го обкръжиха. Преди да успее да реагира, собствените му агенти вече му бяха взели пистолета и телефона.
— Командир Гарса — каза старшият агент. — Имам пряка заповед да ви арестувам.
Каса Мила е построена във формата на знака за безкрайност — крива линия, която се извива обратно и образува две огънати празни пространства в сградата. Тези открити атриуми са дълбоки близо трийсет метра, набръчкани са като частично срутени тунели и от въздуха приличат на две огромни пропасти в покрива.
Лангдън стоеше в по-тесния атриум и гледката нагоре определено му действаше смущаващо — все едно е заседнал в гърлото на гигантски звяр.
