Останалите пътници очевидно се стреснаха от думите ѝ, включително и жените от масата на дон Ерависто. Вече всички си даваха ясно сметка, че ужасната ситуация засяга и техния живот.
- Трябва да направя нужното, за да променя историята - раздразнено рече дон Ерависто. - Ще те убия и после ще убия себе си! Всички други ще бъдат в безопасност.
- Нима ще се убиете пред собствения си син?
- Твоята смърт ще промени историята - заяви дон Ерависто. - Няма да изиграеш ролята си и дяволът Уилсън Даулинг ще се провали. Ще бъде сляп и семейството ми ще бъде защитено.
- Не мога да повярвам, че ще стоварите подобна ужасна участ върху Даниел - каза Хелена, имитирайки съчувствие. - Поглеждам лицето му и не виждам човек, готов за товара и унижението, които ще му наложите.
- Подготвих сина си за този момент - отвърна дон Ерависто. - Той знае точно какво да прави, след като моят път свърши.
- Значи сте го направили съучастник в убийство, така ли? Доста неразумно да го казвате пред толкова много свидетели, които ще оставите след себе си.
Дон Ерависто въздъхна измъчено. Личеше си, че мислите се трупат една през друга в главата му.
- Момчето ми е готово за онова, което трябва да направя.
Той се обърна към Даниел, за да го погледне окуражаващо за последен път.
Най-сетне видяла отворилата се възможност, Хелена сграбчи идеално поставената бутилка вода и замахна с всички сили към темето на дон Ерависто. Фрасна главата му с изкънтяване, което отекна в стените на вагон-ресторанта, сякаш камък беше ударил камък. Бутилката излетя от ръката ѝ и улучи прозореца до тях, като пръсна стъклото. С премерена ярост Хелена сграбчи дон Ерависто за косата и с всички сили наби главата му в масата, чупейки чинии и чаши с носа и челото му. От нарязаното му лице рукна кръв. Хелена изтръгна пистолета от ръката му и опря дулото в окървавеното слепоочие.
- Само някой да е мръднал и ще пръсна шибаната му глава! - извика тя.
24.
След пълни три дни път Уилсън и Хайръм представляваха доста окаяна гледка. Дрехите им бяха изподрани и кални, Хайръм беше изпохапан от насекоми и двамата бяха започнали да брадясват. Докато сечеше гъстата растителност между дърветата, Уилсън разбра, че най-сетне излизат от гората на облаците, защото зеленият балдахин над тях изтъняваше и право пред тях се чуваше рев на река. Мачу Пикчу беше някъде от другата страна на дефилето и нагоре по виещия се хребет, който един ден щеше да бъде наречен Пътят на Хайръм.
През последните два дни Уилсън се тревожеше, че ще бъдат изправени пред нова атака на амазонките. Нямаше как да знае дали имат друг начин да пресекат Урубамба. Ако нямаха, щяха да са принудени да тръгнат по Пътеката на инките обратно през високите планини по напълно различен и заобиколен маршрут, за да стигнат от другата страна на реката. Вземаше всички предпазни мерки, които можеше - когато пресичаха някой от многобройните потоци, стига водата да не бе твърде бърза, двамата газеха по течението и излизаха на камениста земя. Иначе оставяха през гъстата растителност и калта ясна диря, която бе почти невъзможно да се замаскира.
При липсата на ясна пътека през Гората на облаците преминаването ѝ беше мъчително. Сега Уилсън разбираше защо инките са предпочели опасностите на минаващата по височините Пътека на инките, вместо да се опитват да поддържат път през такава гъста растителност. Гората на облаците представляваше един от най-стръмните и тежки терени, които бе виждал, и беше истински подвиг да прекара Хайръм жив и здрав през това изпитание.
В неподвижния въздух между папратите и чворестите дървета се стелеше гъста мъгла. Земята почти винаги беше хлъзгава и час по час Уилсън бе принуден да разчиства пътя през листата с ловджийския си нож, докато ръцете му не се покриха с мехури и започнаха да кървят. Не видяха ягуари, но той знаеше, че са наоколо, защото на два пъти откри пресните им следи в калта. Проливният дъжд така и не спираше ден и нощ и двамата бяха подгизнали до кости. Насекомите бяха безмилостни и трябваше да се наплескат с кал, особено привечер, за да спрат неуморните кръвопийци. Паленето на огън бе невъзможно дори когато попадаха на пещера или скален навес. И тъй като не можеха да си сготвят нищо, най-добрата им гощавка за последните два дни беше един зелен питон, уловен и одран от Уилсън. Суровото месо не беше вкусно и се наложи да накара насила Хайръм да изгълта своя дял, за да има някакви сили да продължи.
През цялото време Хайръм мрънкаше, че пътят не става по-лесен. После с неуморна и вбесяваща настоятелност започна да нарежда как трябвало да се върнат в Куско, когато имали тази възможност, бил прекалено доверчив. И непрекъснато питаше откъде Уилсън знае къде отива. Винаги вървеше бавно, с отпуснати рамене, въздишаше много и през цялото време трябваше да бъде ръчкан да се размърда.
