Проклятието на инките полностью

Уилсън си проби път през папратите и за първи път от близо два дни излезе от джунглата. Буйната Урубамба блестеше пред него в цялото си плашещо великолепие - тя бе последното голямо препятствие преди изкачването към Мачу Пикчу. Уилсън пое дълбоко дъх, прибра ножа и сложи ръце на кръста си. Изгубеният град Вилкапампа беше скрит над тях в мъглата от другата страна на реката. Краят на пътуването му наближаваше.

- Трябва да намерим начин да прекосим реката - каза той.

- Да прекосим? - отвърна Хайръм, загледан в кипналите води. - Имам новина за теб, приятелю, не можеш да преплуваш това.

- Да тръгнем натам и да видим какви са възможностите ни - каза Уилсън.

На изток стените на клисурата бяха по-наблизо и височината бе по-голяма, в резултат на което водата набираше скорост и сила, докато минаваше през стеснението. Имаше повече пръски, пяна и грохот, гледката беше невероятна. От отвесните скали от двете страни висяха стотици зелени лиани.

Докато вървяха през нападалите канари нагоре към теснината, Хайръм отново не се сдържа да се оплаче.

- Безнадеждно е! Никога няма да успеем да минем от другата страна.

Уилсън намери една сравнително равна площадка и задърпа най-дебелите лиани. Когато се увери, че ще го издържат, той премести тежестта си върху тях и погледна към отсрещната страна на реката, за да види дали ще успее да се прехвърли.

- Какво, да не се мислиш за маймуняк? - Хайръм погледна разстоянието. - Занимавал съм се с инженерство, ако не знаеш. Никога няма да успееш. Ако имаше някоя от лианите от онази страна на реката, щеше да е по-смислено. Поне щеше да се залюлее в посоката, която ти е нужна.

Уилсън посочи през мъглата към другата страна.

- Ако успея да ти подам една от онези лиани, ще се прехвърлиш ли?

- Не можеш да стигнеш дотам - каза Хайръм.

- А ако мога?

- Невъзможно е. Не може да се направи.

- Или пресичаме тук, или трябва да се връщаме в гората - каза Уилсън. - Няма друг избор.

- Казах ти, че трябваше да се върнем в Куско - с тъжна физиономия рече Хайръм.

Уилсън посочи през беснеещата река.

- Куско е нататък.

Хайръм несъзнателно почеса ухапванията от комари по врата и ушите си.

- Последното място на земята, където искам да се връщам, е проклетата гора.

- Ще ти направя дървена седалка, с която да се прехвърлиш. Как ти звучи?

Хайръм стисна зъби и погледна назад към джунглата. После скръсти ръце на гърдите си и внимателно се загледа в реката.

- Ако ми прехвърлиш лиана от другата страна, ще го направя. Но няма да успееш - ще се пребиеш.

Уилсън се усмихна.

- Значи се споразумяхме.

- Нека сме наясно - каза Хайръм. - Не искам да ме просваш в безсъзнание или каквото там направи миналия път, за да ме прехвърляш през реката. Просто е непристойно.

Уилсън дръпна лианите над себе си и избра най-яката, която успя да намери. Хвана я и тръгна с нея нагоре по течението.

- Ще се върна - уверено каза той.

- Ами ако не успееш? - извика Хайръм.

- Тогава ще трябва да се оправяш сам - извика му в отговор Уилсън.

Хайръм се изсмя.

- Когато се срещнахме, си помислих, че си забавен, но сега започвам да разбирам, че изобщо не е така.

От другата страна на реката Акла и Сонтане наблюдаваха как двамата бели мъже изучават лианите, висящи от скалата над тях. През цялото време синеокият Уилсън Даулинг изпробваше тежестта си на тях и говореше на кльощавия Хайръм Бингам, който просто стоеше със странна физиономия.

Акла бе наредила да отвлекат един от хората на капитан Гонсалес, докато излизаха от Свещената долина. Войниците бяха отишли чак до Големия говорещ, където Уилсън бе прекъснал Моста на кондора. Воините на Акла с лекота отмъкнаха един войник по смрачаване и информацията, която получиха от него, се оказа безценна, включително и имената на двамата бели. Веднага щом получи онова, което ѝ трябваше, Акла нареди да прережат гърлото на пленника.

- Казах ти, че синеокият ще стигне дотук - рече тя с едва доловимо тържество. Но иначе нямаше друго, за което да ликува.

Двете със Сонтане лежаха сред растителността. Бяха намацали лицата и телата си със смачкан мъх, така че почти не се отличаваха от цветовете на джунглата. Акла вече беше изпратила Поликс и Сепла до крепостта Кенте да съобщят ужасната новина, че Мостът на кондора е унищожен и че двама бели приближават Вилкапампа. Кенте бе на половин ден тичане оттук и се намираше на било, от което се откриваше изглед към виещата се долина. „Кенте“ означаваше колибри на кечуа. Малките птички се срещаха често в района от източната страна на крепостта, към басейна на реката. Рано сутрин те летяха през селището да се нахранят с нектара на прекрасните цветя, които растяха в богатата почва на грижливо поддържаните тераси.