- Повярвай ми - рече Уилсън. - Най-добрият начин да те накарам да пазиш тайната ми е да ти кажа истината.
- Защото е прекалено шокираща ли?
- Нещо такова.
- Тогава ми я кажи сега... Стигнах дотук, нали?
Уилсън махна капачката на манерката и отпи дълга глътка студена вода.
- Ако ти кажа прекалено рано, ще решиш, че съм полудял.
Хайръм драсна клечка и запали цигарата си.
- Мисля, че лудият в случая съм аз... заради това, че изобщо се съгласих да дойда с теб на това място.
Уилсън се усмихна.
- Мисля, че след време ще си спомняш с обич за пътуването ни заедно.
- Съмнявам се, Уилсън. - Хайръм се наслаждаваше на вкуса на цигарата си. - Видя ли какви изумителни тела имаха онези амазонки? Леле.
- Само не започвай пак...
- Това ще си го спомням с обич. За теб обаче не съм толкова сигурен.
- Онези жени искаха смъртта ти. Убиха магаретата ти, забрави ли?
Хайръм отново дръпна от цигарата си.
- Така е... жестоки малки кучки. Не мога да повярвам, че те са го направили. Горкият малък Диабло. Както и да е... По принцип не си падам по високите жени, но в техния случай кой знае?
- Не си такъв, какъвто очаквах - поклати глава Уилсън.
- А какво очакваше?
Уилсън сви рамене.
- Просто си мислех, че ще си различен.
- Започваш да говориш като жена ми - разсмя се Хайръм. - Тя още не може да повярва, че са ме поканили в Йейл да чета лекции по история на Южна Америка. Да беше видял физиономията на Алфреда, когато ѝ казах, че ще живея в Перу, за да откривам древни градове на инките. И в ада няма да намериш толкова ярост, колкото у жена, която току-що е научила, че съпругът ѝ се мести в Перу.
- Само изчакай да научи, че си открил Вилкапампа.
- А ти къде ще си, Уилсън?
- Ще съм си отишъл.
- Къде?
- У дома.
- В Австралия ли?
Уилсън се усмихна.
- Да... Ще се върна там.
- У дома при гласуващите жени на Австралия. Желая ти късмет. Това си е рецепта за катастрофа, помни ми думите. На жените не бива да се дава власт.
Уилсън се излегна на гладката скала под лъчите на слънцето.
- Ще си починем тук около час, докато се изсушим, после продължаваме. Искам да бъдеш свеж, за да се насладиш на откритието си.
Хайръм отново дръпна от цигарата си и също се излегна.
- Част от мен още си мисли, че горе няма да има нищо. Само каменни колиби и обор за лами. Единственото ми откритие ще е, че си се
- Градът е горе, уверявам те.
Хайръм смачка цигарата в камъка и хвърли фаса в мократа джунгла.
- Инките трябва да са били абсолютно луди - каза той, загледан в планинския терен. - Защо им е да строят град чак тук? Невъзможно е да се стигне до него. И е опасно. Така де, виж само това място! Отвесни скали и реки. През зимата сигурно е адски студено, а през лятото е ужасно влажно или вали.
- Не са искали градът да бъде открит - отвърна Уилсън. - Унищожили са цялата си писменост, за да запазят мястото в тайна.
Хайръм потърка четината си.
- Признавам, имали са прекалено развита култура, за да нямат писменост. Но аз съм виждал само онези въженца кипу с възелчетата и разноцветните нишки. Но днес никой не знае как се четат.
- Инките са имали азбука с четиридесет и два знака - каза Уилсън. - Всички жреци и благородници са можели да четат и пишат. Писали са върху хартиени свитъци и са имали библиотеки, в които са пазели познания, трупани стотици години наред. А после, в средата на петнайсети век, всичко написано било унищожено.
- Само за да защитят това място ли? - попита Хайръм.
С периферното си зрение Уилсън забеляза огромен кондор, кръжащ над долината на топлите течения. Птицата беше гигантска, равномерно черна с яркожълти пера в основата на шията и много дълги, подобни на пръсти пера на върха на крилете.
- Кондор - каза той.
Хайръм погледна небрежно небето.
- Да, голяма е птичката. - Той отново се съсредоточи върху Уилсън. - Сигурен ли си, че няма съкровище?
- Нищо, което си заслужава да имаш - отвърна Уилсън. - За щастие самото откриване на Вилкапампа ще ти осигури предостатъчно слава и богатство, за да ти стигнат до края на живота. Трябва да ми се довериш... не ти трябва злато, за да бъдеш богат и прочут. Достатъчно е само да кажеш на света какво си открил и останалото ще бъде история.
30.
Акла и Сонтане бяха клекнали зад едно паднало дърво на земеделските тераси до руините на Наблюдателницата. На Акла ѝ идеше да изкрещи само при мисълта какво бяха открили воините ѝ, когато отидоха да проверят Храма на слънцето. Най-лошите ѝ страхове се бяха сбъднали - за първи път от половин хилядолетие Кубът на инките бе свободен и злите му сили бяха отприщени. Това обясняваше много от нещата, които бе видяла в Куско - разпването на Корсел Сантияна, гнева на тълпата, както и отвличането на сестра ѝ.
Осемстотин крачки по-надолу двамата бели мъже мързелуваха на слънцето, изтегнали се на един стърчащ от джунглата камък, сякаш нямаха никакви грижи на този свят. Беше странно, че не вземат мерки да скрият местоположението си, но пък от тези странни мъже можеше да се очаква какво ли не.
