- Слабото му място е спътникът му - каза Акла. - Хванем ли Хайръм Бингам, край със силата му. Този Уилсън направи какво ли не да го защити и да го доведе тук. Предполагам, че такъв е дългът му. А когато е отслабен, Уилсън може да бъде заловен или убит.
Сонтане докосна ръката на Акла.
- Съжалявам, че се усъмних в чувствата ти. Сгреших.
Акла ѝ кимна.
- Всичко е простено. А сега иди да кажеш на другите за плана ни и се подгответе. Внимавайте да не оставяте следи.
Докато Сонтане прескачаше падналото дърво и изчезваше в зеленината, Акла отново погледна гигантския черен кондор, който с лекота кръжеше високо над разбеснелите се води на река Урубамба.
- Трябва да се прави избор днес - каза Акла, сякаш говореше на голямата хищна птица. - Трябва да вярвам, че съдбата на света все още зависи от решенията, които ни предстои да вземем.
31.
Капитан Гонсалес седеше на седмия ред в огромната катедрала, облечен в парадната си униформа, със сабята, която лежеше в скута му. До него седеше жена му, а на пейката пред тях се въртяха трите му деца, облечени в най-хубавите си дрехи, със сака и папийонки за момчетата и малка червена рокля за Хуанита. Дрехите им бяха изработени от сестрата на Сарита, която беше главна шивачка във фабриката в Пунта недалеч от железопътната гара.
На пейките в катедралата имаше места за над седемстотин и петдесет души, но днес те бяха три пъти по-малко - разпнатото тяло на Корсел Сантияна беше пропъдило молещите се, както бе очаквал Гонсалес. Малкият брой богомолци обаче в никакъв случай не помрачаваше красотата и прелестта на невероятната сграда. Невъзможно високите каменни сводове и бели тавани спираха дъха. Огромната площ на комплекса беше достатъчна, за да превърне и най-непокорната душа във вярващ. Да не говорим за великолепието и симетрията на олтара, който се издигаше гордо в най-високата част на централния неф. Той имаше две барокови нива и в сърцевината му се пазеше блестяща статуя, показваща Успение Богородично, а под него имаше голяма сребърна скиния.
Олтарът бе изработен от местен кедър, но фасадата му беше изцяло покрита със сто трийсет и пет килограма чисто сребро, изкопано от мините Луска от инките преди повече от шестстотин години. От всички страни на високия олтар горяха стотици свещи, разпръскващи златна светлина из целия централен неф.
Песнопенията на момчетата от хора се извисяваха към тавана, сякаш пееха ангели. Сладките им гласове отекваха нежно в святото място и повдигаха духа. Отпред свещениците, послушниците и прислужниците на църквата бяха подредени в идеални редици, демонстрирайки единството си. Свещениците бяха в черни раса с пурпурни пояси, някои с червено поръбени поли, а в центъра стоеше монсеньор Доминго, гордо наметнал бляскаво пурпурно наметало върху черното расо, за да покаже, че е новият главен служител. Клисарите от двете му страни носеха кафяви наметала с качулки, а послушниците бяха облечени в бяло.
Когато пеенето най-сетне спря, петдесетгодишният монсеньор Доминго бавно изкачи стъпалата на амвона и започна обреда на благословията.
- В името на Отца и Сина и Светия Дух... - започна той.
- Амин - казаха всички в църквата.
- Бог с вас - каза монсеньорът.
- И с вас - отвърнаха всички.
Епископ Франсиско се появи от страничния вход, облечен в чисто бяла извезана далматика със златоткано наметало и епископска митра на главата. Ръцете му бяха събрани молитвено пред него, докато бавно вървеше с наведена глава към величествения олтар. През това време монсеньор Доминго продължаваше да говори:
- Велики Боже, създателю на всичко живо, на тялото и душата, молим Те да благословиш тази вода, за да я използваме с вяра да опростиш греховете ни и да ни избавиш от злите сили.
Епископ Франсиско вече стоеше при олтарната маса, протегнал ръка над сребърната купа, наричана асперсориум, и я пълнеше бавно с бистра вода от голяма сребърна стомна. Капитан Гонсалес го наблюдаваше внимателно, докато епископът гледаше течащата вода и мърмореше молитви под нос.
„Защо се страхувам от този човек?“ - запита се Гонсалес. Но въпросът му идваше по-лесно от отговора - колкото и да се опитваше, не можеше да приеме, че е видял зло в очите на епископа. Трябва да е някакъв трик на светлината, за пореден път си каза той. Трябваше да е така. В този момент епископът му изглеждаше свят като самата църква, като безбройните изображения на Исус, Дева Мария и апостолите, украсяващи високите стени на великолепната катедрала.
- Молим Те да благословиш тази вода - продължи монсеньор Доминго и гласът му отекна през църквата. - Дай ни закрила в този ден, Господи, който създаде за Себе Си. Поднови живия извор на Твоя живот в нас и ни пази телом и духом, за да бъдем свободни от грях и да се явим пред Теб и да получим Твоя дар на спасението. Защити ни от ужасното зло, което иска да отнеме душите на нашето паство, и ни направи достойни, за да можем да действаме от Твое име. Молим за това чрез Христос, нашия Господ.
