От мястото си Акла и Сонтане имаха идеален изглед към долината на изток, както и към обраслите руини на цитаделата зад тях. На север се извисяваше върхът Мачу Пикчу; на юг беше по-малкият Уайна Пикчу. Накъдето и да се обърнеше, Акла виждаше отвесни скали, спускащи се към река Урубамба далеч долу. Именно на това място Девиците на слънцето бдели на стража през двеста четиресет и петте години, през които са обитавали Вилкапампа. Но това било далеч в миналото. Цитаделата, крепост, построена от Пачакути, за да пази Куба на инките, бе изоставена точно преди двеста и три години. По онова време заселниците метиси започнали да проникват все по-навътре и по-навътре в планините и се появили опасения, че димът от зимните огньове ще издаде местоположението на цитаделата. Така било взето решение да оставят джунглата да си възвърне планинското било. От деня, в който напуснаха Вилкапампа, Девиците на слънцето изпращаха най-добрите си воини тук дванайсет пъти годишно под закрилата на намаляващата луна, за да са сигурни, че всичко е така, както трябва да бъде. Градът бил приспан и светът на хората щял да остане в неведение за местоположението му, може би завинаги. Но ето че някой беше проникнал в града - всичко, което защитаваха Девиците на слънцето, беше вече отнето. И извършителите на неочакваното нашествие с цялата си арогантност бяха издълбали имената си по каменните стъпала, обзети от глупава гордост от постижението си.
Ясно си личеше, че времето е оставило отпечатъка си върху Мачу Пикчу. От най-прекрасния град, построен някога от ръцете на инките с помощта на натрупаното познание на мъдри и учени хора, той бавно се превръщаше в джунгла. Храсталаци, дървета и бамбук растяха от богатата черна почва, пренесена преди много време от долината и изсипана в безбройните земеделски тераси. Богатата на азот пръст бе като еликсир на живота за линеещата растителност на тази височина и градът бързо бе потънал в пищна зеленина, благодарение и на водата, извираща от недрата на планината. Корените на по-големите дървета бяха съборили стените дори на най-внушителните постройки като Залата на жриците, Храма на трите прозореца и Залата на орнаментите. В сегашния си вид цитаделата бе тъжна гледка, но такъв беше редът на нещата. Богът Слънце даряваше живота и го отнемаше. И все пак не вятърът, дъждът, земетресенията и пълзящите гори щяха да отнемат душата на цитаделата - а светът на хората. Дълбоко в себе си Акла знаеше, че изчезването на сестра ѝ със сигурност е свързано с ужасното положение, в което се намираха сега - и имената на двамата метиси върху камъка на вътрешния храм го потвърждаваха недвусмислено. Някой беше проникнал в града, докато Девиците на слънцето са били насочили вниманието си върху други неща. И сега всичко беше изгубено.
- Трябва да убием белите, докато имаме възможността - каза Сонтане.
- Длъжни сме да научим всичко, което можем - отвърна Акла. - Онези долу не са хората, проникнали в града. Но източникът на знанията им може да е от същото място. Това е нещо, което трябва да научим.
Сонтане погледна партньорката си в очите.
- Вече на два пъти имахме възможност да ги убием и двата пъти се провалихме. Само ми кажи, че сексуалните ти желания не са повлияли на решимостта ти. Ако късметът или невероятните им умения са онова, което ги е спасило, мога да го приема, но нищо друго.
От яростта мускулите на Акла се напрегнаха.
- Не изпитвам подобни желания - каза тя, като много внимаваше гневът ѝ да не проличи в думите ѝ. - Аз
- Долових мислите ти, докато бяхме като една - каза Сонтане. - Както и другите.
- Уилсън Даулинг е великолепен екземпляр. Това е. И независимо дали ти харесва или не, той заслужава уважението ни. Измъкна ни се при Моста на кондора и показа милост, когато можеше да ни прати смъртта в онези бързеи. Бъди спокойна, Сонтане. Знам ролята си. И ти трябва да знаеш своята. Аз командвам и ти ще изпълняваш заповедите ми.
Изневиделица един великолепен черен кондор с бели пера на шията прелетя ниско над главите им и се стрелна над дълбоката долина. Крилете му сякаш ръмжаха на въздуха, докато минаваше покрай тях. Двете жени воини внимателно наблюдаваха гигантската птица.
- Изглежда, че великият дух на планините Aпу е изпратил кондора да бди над нас - рече Акла.
- Това е добър знак - отвърна Сонтане. - Птицата е женска.
Акла кимна.
- Добър знак е. - Погледна надолу и видя, че Уилсън също гледа кондора. - Уилсън Даулинг знае местоположението на Вилкапампа. Ще го изчакаме тук, под закрилата на града. Ще изчакаме и ще гледаме какво ще направи, след като пристигне. Когато разберем намеренията му, ще го пленим заедно със спътника му.
- Видя го как се движи - каза Сонтане. - И как оцеля, макар че беше улучен от отровната ти стрела. Той не е обикновен човек. Трябва да внимаваме да не ни надвие.
- Мъжът на име Уилсън има слабо място, от което можем да се възползваме.
- Не виждам никакво слабо място - отвърна Сонтане.
