- Амин - отвърна цялото паство.
Епископ Франсиско продължи да мърмори молитви, след което прекръсти асперсориума, за да обяви, че водата вече е осветена.
Последва кратка тишина, преди хорът отново да изпълни огромното пространство със „Слава“, един от най-прекрасните химни, достигали някога до ушите на Гонсалес. Епископ Франсиско взе дръжката на сребърния аспергилум в едната си ръка и асперсориума в другата и заслиза бавно по стъпалата на олтара, следван плътно от трима свещеници в черни раса. Когато приближи богомолците, епископът топна края на аспергилума в купата, извади го и тръсна перфорираната сребърна топка към паството си, поръсвайки го със ситни капчици светена вода.
Поръсването бе ритуал, който Гонсалес знаеше от Цветница, когато епископът благославяше паството си със светена вода, за да покаже пречистването на душата и да даде защита от злото. Не беше виждал ритуалът да се изпълнява в друг ден.
- Господи, съгрешихме пред Теб - със силен глас каза епископ Франсиско. - Господи, помилуй.
- Господи, помилуй - отвръщаше всеки поръсен.
Епископът вървеше бавно по централната пътека и разпръскваше светената вода наляво и надясно.
- Господи, покажи ни Своята милост и любов - продължи той.
- И ни дай спасение - отвръщаха поръсените.
Докато епископът приближаваше, капитан Гонсалес неволно изпита желание да скочи и да защити семейството си. Внезапният му инстинкт бе да ги закрие от този човек, независимо от високия му пост в Църквата. Обърна се да предупреди жена си, но видя в очите ѝ единствено невинност и надежда.
- Ще бъдем закриляни - прошепна тя.
Хорът вече пееше с пълна сила и въздухът се изпълни със сладък аромат от горящия тамян в множеството кандила на църквата.
Епископ Франсиско внезапно погледна Гонсалес в очите и по гърба на капитана пробягаха тръпки. Очите на свещеника бяха черни като нощ, лицето му - изпито и бяло като алабастър.
- Всемогъщият да има милост към вас - каза епископ Франсиско, докато ръсеше вода от аспергилума към семейството на Гонсалес.
В този момент времето забави хода си и ангелската песен на хора се превърна в студена тишина. Съвършените блестящи капчици вода сякаш увиснаха във въздуха, докато Гонсалес гледаше как заразеният поглед на свещеника се обръща към жена му. Зла усмивка докосна за миг устните на епископа и погледът му се плъзна надолу към малкия сребърен кръст на шията и закръглените ѝ гърди. След това се насочи жадно към трите малки деца на Гонсалес, седящи на предната редица. Капитан Гонсалес искаше да изтегли сабята си и да съсече епископа - или каквото бе той. Инстинктът му казваше какви ужасни сцени се разиграват в извратения му ум. Гонсалес стисна дръжката на сабята, но колкото и да се опитваше, не можеше да извади оръжието от ножницата.
Внезапно светената вода пръсна лицето му и го зашемети. Той се сви и усети нещо горещо и мокро по панталона си - беше се напикал и топлата урина попиваше в плата и се стичаше надолу по бедрата му. Погледна безпомощно епископа, чийто поглед бе фиксиран върху капчиците вода, искрящи върху съвършената кожа на шията и гърдите на жена му. Времето внезапно отново потече нормално и капитан Гонсалес се озова загледан право в очите на епископ Франсиско.
В този момент беше невъзможно да различи реалното от нереалното.
- Прости греховете ни - с дълбок глас произнесе епископ Франсиско - и ни дай вечен живот.
Сарита и трите деца прилежно отвърнаха „Амин“. Капитан Гонсалес не можеше да произнесе нито дума. Просто седеше, сърцето му биеше бясно, устата му беше пълна с жлъч заради пълната му безпомощност.
Епископът отмести поглед и продължи по пътеката, като ръсеше вода към паството си и повтаряше молитвите.
Сарита избърса капчиците светена вода и се прекръсти.
- Защо не каза амин? - попита тя съпруга си, очевидно разтревожена от държането му. Тя се наведе към него, за да не я чуят околните. - Водата те поръси, сигурна съм. Защо не каза амин?
- Водата не беше свята - отвърна Гонсалес. Ръцете му се тресяха.
- Как така не е?
Очите на Гонсалес започнаха да се пълнят със сълзи и на челото му изби пот.
- Нещо изобщо не е наред, любов моя. Трябва да ми повярваш.
Сарита докосна челото на съпруга си.
- Гориш! - прошепна тя. - Трябва веднага да те прибера у дома.
Епископът и свещениците междувременно бяха стигнали до последния ред и се връщаха към предната част на църквата. Гонсалес избута ръката на жена си и избърса старателно потта от лицето си.
- Ще останем! - каза той, чувствайки как силата му се възвръща. - Не се безпокой за мен - прошепна и стисна крака ѝ толкова силно, че тя нямаше друг избор, освен да се подчини.
Епископ Франсиско бавно изкачи сребърните стъпала на олтара и отново погледна надолу към паството.
