На Уилсън не му оставаше друго, освен да наложи равномерно темпо нагоре по стълбите между бамбука и достигащата до кръста планинска трева. Когато излизаше на открито, ускоряваше крачка, но неизменно се принуждаваше да намали отново, щом попаднеха на поредното препятствие. Изкачваха се тераса след тераса по склона. През оредяващите дървета в цялото си великолепие се извиси внушителният връх Мачу Пикчу.
Хайръм изоставаше все повече и Уилсън непрекъснато се обръщаше да се увери, че още го следва. Най-сетне излезе отново на слънце. Нужна му бе секунда да свикне със светлината и заслонил очи от яркото слънце, той се огледа за някакви признаци на движение.
Точно отпред, от другата страна на дълбоката пропаст, се издигаше Наблюдателницата - внушителна каменна сграда без покрив и с три трапецовидни прозореца, гледащи на изток.
Най-сетне беше пристигнал.
Уилсън спря да огледа обраслите руини на Вилкапампа, лежащи пред него на билото. Закърнели дървета и бамбук покриваха града. Внушителните каменни сгради в Жилищния район бяха покрити с мъх и лишеи, от които изглеждаха кафяви и мръсни. Всичко останало бе обрасло с папрати, висока трева и лиани. Никъде другаде на света не можеше да се види растителност, оцеляла на такава височина.
Уилсън неволно се почувства като откривател - пред него се намираше процъфтяващ някога град, изгубен за векове. И въпреки изминалите години времето с нищо не можеше да намали мащабите и красотата на това необичайно място.
В средата на Наблюдателницата растеше чворесто старо дърво. Корените му бавно разместваха стените и внимателно положените ашлари започваха да се отделят един от друг.
Когато го прехвърлиха тук, Уилсън бе прескочил пропастта в тъмното, преди да продължи по Пътеката на инките към Куско. Сега погледна надолу и изпита благодарност, че не е видял колко дълбока всъщност е тя.
Тежките стъпки на Хайръм приближаваха наред с пъшкането.
- Не мога да повярвам... Изминах целия път... - Не можеше да каже цяло изречение, толкова не му достигаше въздух. - Къде е... градът? - Той се преви и опря ръце на коленете си, а шапката му падна на земята. От челото и носа му капеше пот. Хайръм откачи манерката от колана си и махна капачката. - Ще излееш ли това... на главата ми - помоли той.
Уилсън взе облечената в плат манерка и изля съдържанието ѝ върху потния врат и косата му.
- Великолепно! - Хайръм се изправи и остави водата да потече по гърба му. Яркото слънце светеше в очите му и той замижа към долината на Урубамба, после към върха Мачу Пикчу. - Е, къде е невероятният град, който ми обеща?
Единствено откриването на гробницата на Тутанкамон от Хауърд Картър в началото на 20-те можеше да съперничи на този момент.
- Толкова се радвам, че не си лъжец! - извика възхитеният Хайръм, грабна Уилсън в мечешка прегръдка и го завъртя в кръг, като подскачаше развълнувано. -
Уилсън се радваше за него, но го хвана за раменете и го отблъсна.
- Вземи се в ръце.
- Не си лъжец!
- По-тихо - прошепна Уилсън.
- Но аз съм щастлив! - Хайръм вдигна ръце. - Виж само това място! - Той се загледа с почуда и възхищение към руините на Вилкапампа. - По-невероятно е, отколкото си представях. Направо великолепно!
Той пристъпи към руините, без да забелязва пропастта пред себе си. Уилсън го сграбчи за яката и го дръпна назад, при което Хайръм тупна на земята.
- Това пък защо го направи? - ядосано рече той, докато ставаше и разтриваше задника си. - Не искаш да съм щастлив ли?
- Не искам да си мъртъв - отвърна Уилсън.
Хайръм погледна в пропастта, стигаща до джунглата далеч долу. От гледката му се зави свят и трябваше да се подпре на едно дърво, за да дойде на себе си. Уилсън току-що отново беше спасил живота му.
Акла и Сонтане се криеха по-нагоре по склона на върха Мачу Пикчу сред ниските дървета и папратите при една пукнатина в гранита. Лежаха по корем, оставили късите си лъкове до себе си, за да могат да стрелят с минимално движение. От позицията си можеха да виждат всичко, което правят Уилсън и Хайръм - и което беше по-важно, да чуват всяка тяхна дума.
На стотина крачки от тях Ореле и Илна се криеха сред руините на двореца Нуста и чакаха да бъдат повикани. Ако двамата бели се прехвърлеха през пропастта до Наблюдателницата, лесно щяха да бъдат обкръжени.
- Кльощавият се държи като клоун - прошепна Сонтане. - Едва не падна в пропастта.
Женският кондор продължаваше да кръжи бавно в ясното синьо небе над обраслата цитадела на Вилкапампа. Сега летеше малко по-ниско, може би само на около петстотин стъпки над тях. Слънчевите лъчи осветяваха хищната птица отдолу и можеха да видят огромните ѝ силни нокти и ярката бяла яка от пера.
- Aпу гледа - прошепна Сонтане.
- Предците ни са с нас - отвърна Акла.
