- Настъпили са мрачни времена за Куско - рече той и гласът му отекна във всички краища на църквата. - Това е изпитание за характера ви. - Погледът му отново се спря върху капитан Гонсалес. - Исус разкри милостта Божия със Своето състрадание и изцеление. Когато хората са уязвими, премръзнали и сами, на тях им е трудно да разберат милостта Божия. Невинните се мъчат да оцелеят в свят на злото и често са третирани като агнета за заколение. - Сега той говореше много бавно. - Тях ги съжаляват. Но Христос казва: „Аз бях гладен и жаден. Аз бях странник. Аз бях невинен“. В Евангелие от Матей Исус отвръща на онези, които се нуждаят най-много от Него - на потъпканите, на слабите, на болните, на скърбящите и оплетените в мрежата на греха. Отвръща им със закрила и безкрайно състрадание. Това ще дам на всеки от вас. Това е Божието обвързване на този ден. В името на Христа, амин.
Монсеньор Доминго отново се качи бавно на амвона, за да поведе молитвата.
- Всички да станат за Символа на вярата - каза той с разперени ръце.
Когато всички станаха, паството започна в един глас:
- Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята...
Капитан Гонсалес последен стана от мястото си. Правеше всичко по силите си да каже думите, но беше разсеян и смутен от топлата пикня, която бе измокрила панталона му и се стичаше в ботушите. Помъчи се да си възвърне самообладанието и накрая се замоли с останалите, които произнасяха бавно и отчетливо думите.
- Вярвам в Светия Дух, в светата Католическа църква, в причастието на светците, в опрощаването на греховете, във възкръсването на тялото и във вечния живот. Амин.
Гонсалес стисна силно офицерската си сабя, която изведнъж стана тежка като хиляда канари. Напълно изтощен от нея, той нямаше друг избор, освен да я остави на мястото до себе си. Беше прекалено тежка.
Лучо Гонсалес и семейството му със сигурност са прокълнати, осъзна той. Това бе единственото обяснение, което можеше да измисли.
32.
Небето бе наситено синьо и в него не се виждаше нито един облак. В далечината дъгоцветните лъчи озаряваха стотиците дълбоки, покрити с гори долини, над които минаваха. През целия си живот Уилсън не беше виждал нещо толкова поразително и в такива мащаби. Андите бяха наистина зашеметяващи, както и потоците светлина, пронизващи тънещата в сенки пустош.
Заради жегата Уилсън и Хайръм бяха вързали горните си дрехи около кръста и бяха разкопчали ризите си. Влажността бе убийствена и правеха всичко по силите си да се разхлаждат, докато се катерят.
- Можеш ли да повярваш? - рече Хайръм, загледан в далечината. - Ако Микеланджело можеше да види това, сигурно щеше да пренарисува рая на тавана на Сикстинската капела. Така де, виж планината - това трябва да са две хиляди и петстотин стъпки от върха до реката, при това отвесна пропаст! И начинът, по който реката прерязва планината и заобикаля върха... - Той демонстрира с ръка.
- Онзи връх, който гледаш, се нарича Уайна Пикчу - каза Уилсън, сложил ръце на кръста си. - Реката го заобикаля и защитава града от три страни. А тук над нас - той посочи наляво към буйната зеленина - е Мачу Пикчу.
- Името, с което ще стане известен и градът - каза Хайръм.
Първите часове от изкачването бяха много трудни, но Уилсън и Хайръм най-сетне стигнаха основата на земеделската зона. Там откриха каменна пътека, която водеше нагоре под ъгъл от петдесет градуса през високите десет стъпки тераси. Древното стълбище на инките беше грубо издялано и пътеката беше силно обрасла, но представляваше огромно подобрение в сравнение с лазенето на четири крака по хлъзгавия склон. Преценяването на разстоянията беше трудно при толкова буйна растителност, но според Уилсън вече бяха горе-долу преполовили терасите.
Той посочи към залязващото слънце и тясното било между двата върха.
- Град Вилкапампа е ето там, зад вековната гора.
- Не виждам никакъв град - рече Хайръм.
Изведнъж на Уилсън му се стори, че някой ги наблюдава от руините горе. Огледа пътя, но през зеленината не можеше да види друго освен първите няколко реда тераси.
- Какво има? - попита Хайръм.
- Имам чувството, че ни наблюдават - отвърна Уилсън.
Хайръм се загледа в гъстите папрати, високата трева и бамбука и се намръщи.
- Това да не е начин да ми кажеш, че Вилкапампа не е тук?
Уилсън опря ръка върху стената на терасата до него.
- Наистина ли трябва да те убеждавам?
Хайръм посочи.
- Виждал съм подобни стени в Торонтой. Това определено не означава, че Вилкапампа е горе. - Той изпуфтя. - Пълзях над и под клони, през джунгли, пресякох буйни реки, нахапаха ме гадини, коленете ми са обелени, краката ми са в мехури...
- Вилкапампа е горе, Хайръм.
Великолепният черен кондор още кръжеше над планината в синьото небе, огромните му криле сякаш не помръдваха. Слънцето се спусна още мъничко и стана по-тъмно и хладно, ярката светлина, която се лееше между дърветата, сега бе блокирана от стръмния склон към билото пред тях.
