Анаид хвана Гунар за ръката и го повлече към спалната ниша.
— Моля те, остани. Не й обръщай внимание.
Караваната беше тясна, но се оказа достатъчно голяма, та да побере и тримата, легнали отделно, и все пак ясно чуваха дишането си, дори усещаха топлината си. Всеки от тях обаче се отдаде на своите мисли, потопи се в личния си вътрешен свят.
Анаид потърка изумрудения си пръстен и Ибн Ташфин, сервилният дух, когото можеше по всяко време да извика с това просто движение, се материализира пред нея, като й се поклони дълбоко.
— Аз ще бдя над вас, господарке моя, спокойно си починете.
Селене и Гунар дори не трепнаха и Анаид си даде сметка, че те нито го виждат, нито го чуват.
Съзнанието, че е по-могъща от собствените си родители, не й донесе никаква утеха.
Що за семейство бяха? Една Омар, един Одиш и… тяхната дъщеря. Три страни от един триъгълник с остри ъгли и върхове.
Наистина странно семейство.
Първо проблесна мълнията, а след секунди последва и грохотът на гръмотевицата. Анаид скочи, забравила, че е натъпкана в тясната каравана и кушетката е само на няколко сантиметра от металния таван. Изправи се рязко и здравата си фрасна главата, от което, естествено, изпищя. Но вместо да чуе Селене, в отговор до ушите й долетя мъжки глас, копринено мек и нежен като ирландска балада, който ласкаво я успокояваше.
— Няма нищо страшно, Анаид, това е само буря. Спи, детето ми.
Гласът затананика някаква мелодия и звуците я залюляха, обгърнаха я като в невидима защита. Или бяха обятията му? Унесена в полубудно-полузаспало състояние, Анаид почувства как голяма силна ръка я погали и отстрани кичура, паднал над челото й, как нежно прокарва пръсти по лицето й, следвайки извивките му. Дланта бе толкова широка, че обхващаше почти целия овал на лицето й. На допир беше грапава, но топла и Анаид осъзна, че отдавна е желала тази ласка.
Ръката, загрубяла от работа и набраздена от белези, беше теглила стотици въжета, беше стискала десетки шпаги и бе милвала хиляди тела. Беше ръката на Гунар, който беше останал цялата нощ да бди над нея, а сега, при първите лъчи на изгряващото слънце, умилено съзерцаваше дъщеря си.
Селене също не спеше. Беше се свила на кълбо в тясното си легло, без да помръдва, ревниво скътала вълненията и мислите си, сякаш се боеше Гунар да не й ги открадне, без да им дава външен израз, за да не му позволи дори инуитивно да ги отгатне.
Двамата бяха толкова вглъбени в себе си, че изобщо не обърнаха внимание на атмосферните промени. Не забелязваха как времето се разваля и надвисва страшна буря. Докато в един момент се разрази вятър, изключително силен, и караваната започна заплашително да се клати. И когато едрите капки забарабаниха по покрива й, а шумът от дъжда, който се изливаше като из ведро, се усили неимоверно, стана оглушителен и водата се превърна в ледени парчета, Анаид се разбуди окончателно. Нещо й подсказваше, че бурята не предвещава нищо хубаво.
Гунар имаше същото лошо предчувствие.
— Това е Баалат.
Само Селене, дали защото все правеше напук, или понеже наистина го мислеше, както винаги беше на друго мнение:
— Ами, просто една обикновена буря.
Всъщност нямаше нищо обикновено. Дали за да покаже цялата си мощ, а може би сърдита от обидното определение на Селене, бурята се разрази със страшна сила, излезе ураганен вятър, който връхлетя върху левия фланг на караваната, точно където бе прозорчето на миниатюрната кухня и пръсна стъклото на парчета. Заваля градушка и през отвора на счупения прозорец полетяха към пода ледени късове с големината на птичи яйца.
— Дръпни се! — извика предупредително Гунар на Селене, която инстинктивно понечи да тръгне да оправя белята.
Принуди я да се наведе, а същевременно хвана масата, закрепена за пода на караваната, и силно я задърпа. Докато я теглеше, мускулите на ръцете и шията му се изопнаха, а вените се издуха, готови да се спукат. Накрая успя да я изскубне и я постави така, че прегради счупения прозорец, за да спира ледените зърна, които падаха като снаряди във вътрешността.
— Бързо, помогни ми да го запушим.
Анаид мигом скочи и както си беше боса и по нощница, се хвърли да помага на Гунар.
— Внимавай, има парчета от счупеното стъкло!
Подът бе покрит с парчета стъкло и с режещи бучки лед, но Анаид изобщо не им обърна внимание. Тя усети хапещия студ по босите си стъпала, но нямаше време нито да се обува, нито да се облича.
След няколко минути Селене вече събираше с лопата ледените зърна, покрили пода, а Гунар затуляше прозореца, заковавайки масата като преграда. Анаид му помагаше, като придържаше краката на масата, които бе опряла на раменете си. След като заби и последния пирон, приключил работата, Гунар си изтри потта от челото, а вятърът постепенно отслабна и престана да блъска по покрива. Заваля дъжд, тих и кротък.
Не че Анаид би предпочела вятърът и градушката да довършат караваната, но се почувства разочарована, че след всичките неистови усилия, които бяха положили, трябваше да гледа този смешен дъждец.
