Беше само мисъл, която й мина през главата, докато Селене го изказа с думи, сеейки отново раздор:
— Гениално! Обръщаш масата, правиш на дупки целия под, изпотрошаваш всичко… за какво? Погледни само, та то едва капе!
Гунар обаче не й обърна никакво внимание.
— Шшшт! Не забелязваш ли?
Бе достатъчно. Анаид го усети. От известно време усещаше някаква студена ръка да я опипва, все едно искаше да проникне в нея. Не бе обърнала внимание, но го чувстваше. Гунар имаше право, а Селене не искаше и да чуе.
— Разбира се, че забелязвам. Забелязвам, че вали, и нищо повече.
— Това е затишие пред буря.
— Ако не си забелязал, бурята вече отмина.
— Грешиш. Тя бе само предвестник на онова, което предстои да се случи.
Анаид се вслуша в думите на Гунар и се съсредоточи, за да ВИДИ в тъмнината. Много скоро съзря сянката, която разпалваше гнева на небесата, предизвикваше струпването на облаците, раздухваше ги и ги зареждаше с пагубно количество вода. Бяха необичайни облаци, които по повелята на страховита сила прииждаха от всички краища на земята. По силата на мощно заклинание над главите им надвисваше стихия, хилядократно по-унищожителна от бурята.
Тъкмо се канеше да се ВСЛУША в знаците, когато майка й попречи. Селене отвори вратата на караваната и театрално, като велика актриса, тържествено обяви:
— Виждате ли? Това е дъжд, просто обикновен дъжд. А той не е опасен, може само да те намокри.
И със скок излезе от тясното затворено пространство, затича се навън, измина няколко метра и вдигна ръце, като се въртеше и се смееше.
— Вода! Освежителна, животворна вода.
Вдигна лице към небето и остави дъжда да я облива, като отвори уста и изплези език, за да поеме жадно капките.
— Ела, дъще, ела да потанцуваме под дъжда, както винаги сме го правили.
Анаид изумена гледаше как майка й се носи в луд танц, докато дрехите й подгизнаха и прилепнаха по тялото. Много скоро дъждовните капки започнаха да се стичат по косите й, да браздят като ручейчета тялото й, което се извиваше в чудновати движения, придаващи му особена красота. Зад нея полето и бадемовите дървета, покрити с ледени перли от градушката, блестяха в мрака с измамна белота. Голите стволове, обрулени до последния лист от ураганния вятър, се гърчеха като агонизиращи тела.
— Прибирай се, мамо, опасно е.
— Ела, Анаид, това е само пролетна буря.
Не, не беше никаква буря. Анаид притежаваше повече способности от майка си и ВИЖДАШЕ на спектралната повърхност на ледените кристали, покрили земята, отражението на хищническата ръка на една Одиш.
— Това е работа на Баалат, тя е тук. Забрави ли какво стана? Аз се свързах с нея, призовах я.
За няколко секунди Селене спря френетичния си танц. Задъхана, с ръце на кръста и стичаща се по тялото й вода, решително отвърна на Анаид:
— Не. Баща ти е бил. Преследваше ни и именно той ни нападна, за да ни уплаши и да ни накара да повярваме, че сме в опасност.
В този момент Гунар се хвърли и прескочи дъщеря си, макар да бе доста трудно, предвид твърде високия ръст на Анаид. На практика буквално полетя във въздуха, стовари се върху Селене и без да губи време в празни приказки, я цапардоса по главата, после веднага я метна на рамо като сламено чучело. Изпаднала в несвяст от удара, Селене поклащаше ръце и крака при всяка крачка на Гунар, който се отдалечаваше на бегом към гората, понесъл пленницата си на гръб.
Всичко се разви пред изумения поглед на Анаид, която едва успя да извади атамето си и да хукне да спасява майка си от пристъпа на неочаквана жестокост на Гунар, когото само допреди няколко секунди смяташе за най-прекрасния и мил баща на света.
Как можа да е толкова сляпа? Как можа да се остави да я измами по такъв глупав начин? Едва успя да извика: „Остави я", или поне така й се беше сторило. Не беше сигурна, понеже шумът заглуши всичко и думите се изгубиха в грохота на водата. Нищо не осъзнаваше, понеже мисълта й беше заета единствено с това как да освободи Селене и как да се отърве от непознатия за нея човек — от бащата, в когото сляпо бе повярвала. Затова не я чу, докато тя не връхлетя отгоре й и ревът й бе толкова страховит, та нямаше как да не привлече вниманието й.
Обърна се и се смрази от ужас.
Откъм гърба й, само на няколко метра, чудовищна вълна се носеше към нея със скоростта на светлината, помитайки всичко по пътя си. Като всички придошли води, се появи внезапно, макар да бе нараствала дълго. Дълбокото пресъхнало речно корито се пълнеше от потоците, които се спускаха от планината и накрая се превръщаха в сърдита буйна река. Гигантска бушуваща маса от кипящи води, повлякла със себе си клони, камъни, животни и дървета, заливаше бреговете, хищно завладяваше пространства от сушата и помиташе всичко, изпречило се на пътя й.
