Анаид седеше неподвижна насред така образувалото се корито, което всеки момент щеше да се наводни. Боботенето от природната стихия я бе парализирало, също както ревът на лъва е сковавал праотците й в най-древни времена. Хипнотизирано от пагубната сила на водата, момичето бе неспособно да реагира. Не можа да излезе от вцепенението си до момента, в който почувства как нечии ръце я обгръщат. Беше Гунар. След като бе оставил Селене на високото, в близката борова гора, беше дотичал да спасява и нея. Грабна я, вдигна я във въздуха и без да се замисля, я изхвърли извън коритото, миг преди водата да го удари със страшна сила и да го погълне.
— Нееее! — изпищя Анаид, падайки на земята, покрита с борови иглички и смола, като съзря как разярената придошла река отнася баща й.
Гледаше как отчаяно размахва ръце, мъчеше се да се хване за някой от клоните, изпречили се на пътя му, но никой не бе достатъчно здрав, за да издържи тежестта му и напора на водата.
Селене беше в безсъзнание, а Гунар все по-нарядко се показваше на повърхността и все по-немощно загребваше. Скоро силите му съвсем щяха да го напуснат. Никой освен нея не можеше да му помогне.
Анаид събра смелост, осъзнала, че ако наистина иска да спаси баща си, й оставаха едва няколко секунди, за да пусне в действие магическите си способности.
Съсредоточи цялата си енергия, за да подчини водата. За първи път се опитваше да го направи и се оказа, че не е никак лесно, но щом жените от водните кланове Омар можеха да укротяват океаните, то тя, инициирана от делфинките, щеше да опита да спре течението на пороя. Задачата бе трудна, но тя вдигна ръце с длани нагоре и изрече заклинанието на древния език:
—
Произнесе думите с твърдост и решителност. Енергията, излъчвана от мисълта й, се предаде на тялото, премина през крайниците й и се насочи към бушуващите води. За известно време, което й се стори безкрайно, Анаид удържа реката. Напорът на водата беше със силата на безброй водопади и само волята й, макар и с магическа мощ, не бе достатъчна, за да спре огромната инерция. Изразходи цялата си енергия в противоборството и усети как пръстите й един по един се схващат, а по протегнатите й ръце преминават болезнени спазми, но не се обезкуражи. Животът на Гунар беше заложен на карта и тя остана решителна, като задържаше, укротяваше и отблъскваше стихията дотогава, докато постепенно отслабна, поройната река започна да влиза в нормалното си русло, скоростта на течението намаля и накрая почти напълно спря, превърната в безобидно ручейче.
Изтощена, Анаид отпусна ръце и за секунди затвори очи, после пое дълбоко въздух и хукна натам, където предполагаше, че ще намери Гунар.
И наистина откри тялото му стотина метра по-надолу. Беше посиняло и бездиханно. Без да губи самообладание, огледа подутия му корем, коленичи до него и като сложи ръце на точката между стомаха и гръдната кост, натисна с длани, поставени една върху друга, използвайки малкото й останали сили, за да отпуши задръстения гръклян и да го принуди да изплюе водата, събрала се в дробовете му. Веднъж, втори път, трети път. Масажираше силно и уверено и най-сетне водата започна да излиза на тънки струйки от устата му. Последва пристъпът на кашлица. Анаид незабавно се наведе, стисна му носа и започна да му прави изкуствено дишане уста в уста, като продължаваше да разтрива гърдите му. Почувства как по устните му плъзва топлина и сърцето му отново започва да пулсира, изтласквайки кръвта по огромното му здраво тяло, и по-развълнувана от първия път, когато го видя, ако това изобщо бе възможно, стана свидетел на връщането му към живота.
Гунар примигна, лека-полека отвори очи и мозъкът му мигновено заработи, осъзнавайки положението. Имаше светкавични реакции. Пръв бе осъзнал грозящата ги опасност и предпочете да нокаутира Селене, вместо да губят време в обяснения и караници и пороят да я отнесе.
— Селене — прошепна той и въпросително погледна Анаид.
— На сигурно място е, там, където я остави.
Гунар се изправи и сам, без помощта на дъщеря си, направи няколко неуверени крачки, наведе се и превит на две, повърна водата, която бе погълнал. После, все едно не е бил на прага на смъртта, а просто се е позабавлявал да се изкъпе, хвана за ръка Анаид и я дръпна настрани.
— Ти ли спря водата?
— Ти се давеше.
— Сигурно си напълно изтощена. Изразходила си огромна енергия.
Анаид осъзна колко силно е отпаднала, виеше й се свят.
— Важното е, че всичко свърши.
Гунар я взе на ръце, преди да се е свлякла в несвяст, и тогава я поправи:
— Съжалявам да ти го кажа, но едва сега се започва.
