— Казваш го, за да го нараниш, ти не го обичаш, този Макс нищо не струва и…
Гунар пусна Селене, вдигна ръце примирено и рече с горчивина:
— Ти решаваш, Селене. Свободна си да избираш.
Анаид, на която й стана болно да гледа как баща й се отказва от намерението си толкова лесно, настоя:
— Но ти си ни чакал през цялото това време, мечтал си за нас, очаквал си този момент, за да създадеш семейство и този път да не го загубиш, както неведнъж ти се е случвало преди… Не е справедливо.
Гунар я привлече към себе си и я прегърна.
— Сега, когато те намерих, няма да те оставя.
Селене скептично отбеляза:
— Браво, изнесе страхотно представление, майсторски изигра ролята на пътешественик, който бленува за старата си любов и за хубавата си дъщеря. Направо трогателно!
От сарказма й на Анаид й стана болно.
— Той ми е баща и винаги ще бъде. Защо си толкова злопаметна? Не знаеш ли прошка?
Селене иронично изръкопляска на Гунар.
— Оценка отличен! Вече я спечели на твоя страна. Петнайсет години дори не подозираше за съществуванието й, а ето че само за няколко часа дъщерята вече ти е в кърпа вързана. Успя да я накараш да те заобича и мимоходом така я настрои, че сега е готова да ме упреква за всичко. Фантастично!
Анаид не я слушаше. Селене й се струваше озлобена и несправедлива егоистка. Отказваше да й даде онова, което най-много желаеше в момента — сплотено семейство.
Селене продължаваше да говори, сипеше все тежки думи:
— Истинска психологическа драма. Като по учебник. Бащата се завръща в семейното огнище, моли да бъде нагостен и приютен за през нощта, а в замяна предлага любов и благополучие. Но в живота не става така. Приказките, които ти разказваше Деметер, не са реалност. Баба ти бе убита от жените Одиш, а Гунар беше, е и ще си остане Одиш. Ние сме непримирими врагове. Онова, което е добро за едните, е лошо за другите. Разбираш ли? Всъщност не ми пука, дори да не го проумяваш.
Селене не съзнаваше, че макар и обвинителната й реч да бе искрена и основателна, с всяка дума, която излизаше от устата й, неизменно тласкаше все повече Анаид към Гунар и я караше да си задава мъчителни въпроси относно произхода и принадлежността й, понеже беше наполовина Одиш. Тъкмо обратното, от висотата на самочувствието си на чистокръвна Омар, Селене беше безкрайно далеч от подобен род проблеми и не можеше да разбере как се чувстват онези, които неволно и без да са ги търсили, откриват в себе си кълновете на мрака.
— Сега вече можеш да си ходиш — заключи Селене, все така чужда на вълненията на дъщеря си и неспособна да прояви съпричастност.
— Няма да си ида — заяви Гунар.
Селене се смая.
— Казах ти вече — отговорът ми е „не". Не те обичам и не искам повече да те виждам.
— Не съм дошъл само заради теб. Няма да оставя Анаид отново на произвола на Баалат.
Селене се ядоса:
— Това не е извинение. Махай ми се от очите.
— Не търся оправдание. Баалат е тук, навън, и засега нито Анаид, нито ти сте в състояние да я спрете.
Анаид не се сдържа и изплю камъчето:
— Изпращала ти е съобщения, а ти не си ми казала нищо.
Селене пребледня.
— Ровила си ми в мобилния телефон?
— Получи се съобщение от Баалат. До мен. Откога се мъчи да влезе във връзка с мен? — притисна я Анаид.
Селене се помъчи да й даде някакво обяснение защо е премълчавала за есемесите.
— Не исках да научиш. Сигурно щеше да се разтревожиш повече, отколкото е необходимо.
— Тогава защо не ги изтри?
— За всеки случай. Може би щяха да ни подскажат нещо, да ни наведат на някаква следа. Мислех да ги изпратя на Елена, за да потърси начин да разбере къде е и откъде ги изпраща.
Гунар изглеждаше неспокоен.
— Когато беше навън, забеляза ли нещо тревожно?
Още несвършил въпроса си, отвори вратата на караваната и внимателно огледа безмълвната тъмнина наоколо.
Нощта, допреди малко ясна и звездна, бе станала навъсена и мрачна. Анаид почувства тръпки да я побиват. Стори й се, че вижда тъмна сянка да надвисва над полетата с бадеми. Дали си внушаваше, или наистина светлината се променяше, както и структурата на пейзажа? Едва успяваше да различи жълтите цветове на лютичетата, които растяха до храсталака. Със Селене излизаха да се поразходят и беше забелязала как разтворените им листенца, окъпани от меката светлина на луната в последната й четвъртина, блестяха като златисти перли. Сега нещо ставаше и единствено присъствието на Гунар й вдъхваше сигурност.
Селене не обърна внимание на промяната.
— И с какво ще си ни полезен ти, Гунар? Нали се отказа от способностите си?
— Вярно е, вече не си служа с магията, но владея бойното изкуство. Бях берсекер[3] и предвождах множество верни воини.
Селене махна с ръка.
— Не се нуждаем от твоята храброст. Имаме си Юсуф ибн Ташфин, алморавидски воин[4], готов да мобилизира армията си от мъртви бойци.
Анаид се намеси решително:
— Точно сега не можем да си позволим да отхвърляме ничия помощ, мамо.
Макар и да я нарече „мамо" тонът й бе властен, авторитетен. Селене се обърна и седна на кушетката, за да си даде минутка отдих.
— Прави каквото искаш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.
