— Отдалечи се малко встрани, за да ги заблудиш, че вървим в друга посока.
Унихепе се усмихна. Идеята му се стори добра.
Отдалечи се доста, вървеше срещу вятъра. Реши, че е достатъчно, спря и засвири дълго, съчинявайки някаква трогателна история. След малко Анаид чу отговора. Унихепе й го преведе:
— Казах им, че си счупила крака си, бързам да те отнеса в болница и ще се видим в града.
— Чудесно. Хиляди благодарности.
Унихепе обаче не беше във възторг. Никак не обичаше да лъже.
— А какво ще стане, когато не ме намерят? — разтревожи се той.
Беше много изнервен. Наложи се Анаид да го успокои:
— Добре направи, че им отговори. Жените поначало са подозрителни, а мълчиш ли — съвсем.
— Да, но ги излъгах.
— По-добре така, отколкото да бе мълчал. Мълчанието направо ни хвърля в паника. Можеш да им кажеш, че съм ти направила заклинание, че съм те измамила и омагьосала.
Унихепе се усмихна.
— Струва ми се добра идея.
Така неусетно, по някакъв свой, непонятен за островните Омар начин Анаид си осигури подслон, спечели закрилата и топлото гостоприемство на свирача и си забрани да мисли и да взема решения. Спа дълбоко, хапна бучка превъзходно на вкус козе сирене, филия хляб, намазана с възхитителен пикантен пастет, за който Унихепе обясни, че се казва „алмагроте", и като връх на удоволствието завърши с палмово сладко. После пак си легна за още час-два, а когато се събуди, отиде да се изкъпе в реката. За да се преоблече, Унихепе й даде свои дрехи — широчки, но удобни. Когато се връщаше, Анаид се чувстваше освежена и вече напълно отпочинала. Къщурката на Унихепе бе скромна, но симпатична, храната й бе подействала укрепващо, а леглото беше истинска мечта, но трябваше да тръгва към Тейде. Тъкмо мислеше да му го каже, когато още щом отвори вратата и прекрачи прага, усети, че това е капан, но вече беше твърде късно. Някой силно я халоса по главата, пред очите й притъмня и тя потъна в черна бездна.
Когато дойде на себе си, пред нея стоеше жена с извит нос и остри пронизващи очи, които я наблюдаваха. За Анаид нямаше никакво съмнение — Аремога. Опита да се престори, че още спи, но Аремога не беше вчерашна.
— Амусайка, ела! Събуди се.
Девойката влезе, зачервена от тичането. Анаид не я познаваше и помисли, че е момче. Беше мургава, с очи като пчелен мед, облечена небрежно, с възширока памучна риза, бермуди в цвят каки и груби боти с дебела гумена подметка, но онова, което й направи най-силно впечатление, беше обръснатата й глава. Тъмният й череп лъщеше съвсем гол и загорял от слънцето. Пристъпи към нея и Анаид забеляза, че накуцва, но беше толкова хубава, все едно огря цялото помещение. Зад нея се появи притесненият Унихепе, който се печеше на два огъня и изглеждаше доста изплашен.
— Радвам се, че вече си будна — рече й, сякаш се извиняваше за нещо. — Пак ще дойда. — И побърза да се измъкне, все едно на излизане Анаид се бе блъснала по невнимание във вратата, а не бе припаднала от нанесения й удар.
— Почакай, Унихепе, не си отивай.
— Имам работа — оправда се той.
И сви леко рамене, като че се извиняваше на Анаид, задето приятелките му са го хванали натясно и се е предал.
Унихепе излезе, а Анаид стисна очи и примирено зачака Аремога да я смрази със страшно заклинание. Беше убедена, че вече са се свързали със Селене, с Елена или коя да е друга Омар и смъртната й присъда вече е подписана, също като на Пераса. За нейна огромна изненада Аремога сведе глава пред нея и занарежда със сериозен и тържествен глас:
— Аз съм Аремога Айтами, дъщеря на Хермигуа и внучка на Амулагуа, матриарша на клана на гугутката, от племето гуанчи.
Момичето, научено на покорство, но не и на красноречие, коленичи редом до баба си и на свой ред заговори, но неуверено и със запъване:
— Амусайка Айтами, дъщеря на Алсага и внучка на Аремога, от клана на гугутката, от племето гуанчи.
Анаид преглътна мъчително и също се представи, без да пропуска нито една подробност. Така или иначе, сигурно вече знаеха коя е.
— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене и внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето скити.
Веднага след официалното представяне Аремога заговори с треперещ глас:
— Извини ни, моето момиче, задето те ударихме. Беше непростима грешка. Искрено съжаляваме.
Амусайка наведе глава засрамено и Анаид отблизо видя грациозната извивка на шията на девойката, и изпита жажда, неутолима, мъчителна жажда. Амусайка с нежен глас се извини:
— Аз бях. Моя е вината. Удрям прекалено силно, много съм проста. Съжалявам, но не съм ходила на училище.
Анаид долови притеснението, присъщо за човек, израснал в усамотение, непознаващ социалните условности, който се чувства неловко и не на място. Амусайка беше като горско животинче, което зависи единствено от баба си. Малко дива, недодялана и непохватна в общуването, но поразително красива.
Анаид нищо не разбираше. Аремога й обясни. Хвана ръката й и я целуна с преклонение.
