Дишането й бе тежко и затруднено, още беше слаба и замаяна. Някъде съвсем наблизо чу подсвиркване и се стресна. Отвори очи. Сред гъстата влажна гора, цялата в лишеи и мъхове, съзря недалеч от себе си, с гръб към нея и надвесено над урвата, непознато, загоряло от слънцето момче, което бе свило ръце на фуния пред устата си и свиреше доста странно. Не беше мелодия, а последователност от навързани и много разнородни звуци. Момчето спря и се заслуша. От другата страна на урвата се чу друго изсвирване. Анаид също го чу. Беше отговор. Очевидно изпращаше сигнали на някого и този някой му отвръщаше. Младежът изглежда разбра смисъла на посланието, понеже веднага отговори, съвсем свободно и непринудено, все едно водеше телефонен разговор, но този път изсвири нещо по-различно. Анаид внимателно се заслуша. Някои звуци се повтаряха, очевидно използваха кодови знаци, като при говоримия език, морзовата азбука или езика на жестикулациите.
— Това някаква система за комуникация ли е?
Момчето подскочи и се обърна.
— Ти си жива! — ококори се изненадано то. — И… имаш ръце!
— Естествено, като всяко нормално момиче.
— Не е вярно. Преди малко имаше криле.
Анаид се престори, че уж се залива от смях.
— Криле ли? Откога момичетата имат криле?
— Вещиците имат.
Анаид застана нащрек.
— Да не мислиш, че съм вещица?
— Със собствените си очи те видях да летиш, видях те да падаш от небето, а когато тръгнах да те търся и те открих, вместо ръце имаше криле. Погледни се само. Дрехите ти са станали на нищо от вятъра. Пристигна с летене, няма начин да ме излъжеш.
Анаид трескаво мислеше.
— Как се казваш?
— Унихепе.
— Що за странно име?
— Означава „Свирещият над урвите". Баща ми и дядо ми са били свирачи и от дете ме научиха на езика на свиренето.
Анаид проумя.
— Значи… разговаряше с някого?
— Да, с Амусайка, моя приятелка.
Анаид видимо се притесни.
— Нали нищо не си й казал за мен?
— Разбира се, че й казах. Нали затова я потърсих.
Анаид скочи като ужилена. Краката й трепереха от дългите дни на обездвиженост.
— Унихепе, имам нужда от помощта ти.
— Амусайка вече идва насам. Тя ще знае какво трябва да се направи.
— Искам само да дойда на себе си и малко да си почина, тоест да се уверя, че кокалите ми са си на мястото, и да хапна и пийна нещо.
— Много ясно. Затова помолих Амусайка да уведоми Аремога.
Анаид се разсърди:
— Браво на теб! На целия остров ли вече разтръби за пристигането ми?
— Не, само на онези, които смятам, че могат да ти помогнат.
— Нима? Може би ще доприпкат с линейка? И какви са тези доброжелатели? Лекари? Полицаи или журналисти?
— Магьосници.
Анаид зяпна от изумление. И седна. Необходимо й бе да размисли.
— Иначе казано, ти смяташ, че само магьосниците трябва да знаят що за чудовище съм.
— Ти си една от тях. И не сте чудовища, а жени. Има ги и винаги ги е имало. Виждал съм ги от дете на горската поляна, как събират билки и лекуват болните. Виждал съм ги да летят, дори и без криле.
— Сериозно? — попита с неискрен интерес Анаид само за да спечели време.
Значи говореше за някаква общност от жени Омар. Не можеше да има вяра на Омар. Щяха да я отблъснат.
— И как така знаеш толкова неща за магьосниците?
— Живея в горите.
Анаид се изненада.
— И от какво живееш? От лов? От риболов? Или сечеш дърва?
— Водач съм, развеждам туристи — наду се момчето.
Анаид се огледа. Въздухът трептеше, наситен от изпарения, и гъсти гори закриваха хоризонта, макар че в далечината планината бе пресечена от проход с високи и стръмни стени.
— И къде ги развеждаш? Всъщност къде се намираме?…
— В масива Гарахонай на остров Ла Гомера сме. Виждаш ли дърветата около нас? Вековни са. Това е гора от епохата на терциера, като онези, които са покривали Европа и Иберийския полуостров преди ледниковия период. Предимно от лаврови дървета и казашка хвойна. Умерена и мека, гъста, с много влага, пълна с лишеи, папрати и мъхове. Има и всякакви животински видове, широко разпространени или, както се казва, „ендемически". Като нашия гущер например. На туристите много им харесва, понеже никога не са виждали подобно нещо.
Анаид беше силно впечатлена. Такава била работата. Значи неслучайно беше попаднала именно тук. Многовековната сила на гората я беше спасила от ноктите на океана.
— Помогни ми да се изправя.
— Не мърдай, Аремога ей сега ще дойде. Тя ще те излекува.
Анаид не можеше да рискува Аремога да се досети, че е Одиш, или да разбере, че е избраницата от проклятието и да й попречи да изпълни мисията си.
— Унихепе, мога ли да ти споделя една тайна? — мистериозно рече тя.
— Каква?
— Не бива да виждам Аремога. Видя ли я, една от двете ни ще умре.
— Защо?
— Ние сме от две враждуващи фамилии вещици.
Унихепе направи знак, че разбира.
— И какво се е случило?
Анаид импровизира:
— Бяхме свързани с договор за побратимяване. Нали ги знаеш? От онези, дето двете страни си дават клетва, че ще се поддържат и взаимно ще се подпомагат.
— Ние, гуанчите, също сме правили подобни споразумения, по времето преди идването на испанците.
Анаид въздъхна облекчено. Имаше шанс да се разберат.
