— Белязана си от великата вълчица майка. Носиш знака й, което означава, че мисията ти е от изключителна важност и всички Омар трябва да ти служим, да те пазим и да ти осигурим безопасност и закрила. Никога преди не го бях виждала, но е точно такъв, какъвто е описан по книгите.
Ръката й? Какво й има на ръката? Огледа я и наистина, белезите от зъбите на Деметер — вълчицата, блестяха като звезди върху нея. Значи затова я беше ухапала Деметер. Това ли е легитимацията й? Дали ще я скрива, че е Одиш? Значи няма да надушат острата й миризма и няма да я познаят по очите, че е безсмъртна?
Аремога я откъсна от мислите:
— С какво можем да ти помогнем, детето ми?
Анаид се подразни от държанието й. Не беше никакво дете и без да иска, гласът й прозвуча надменно:
— Преди всичко искам да си изясним нещата. Мисията ми е много важна и няма да отговарям на никакви неуместни въпроси. Ясно ли е?
Аремога не даде и най-малкия признак, че се готви да й противоречи или че се е засегнала.
— Разбрано, детето ми.
Анаид би предпочела да се обиди. Беше й приятно да се чувства всемогъща. Искаше й се Амусайка да вдигне прекрасните си медноцветни очи и да я погледне с възхищение и с нямо обожание, като Дасил. Но вероятно поради пословичната си мъдрост, за която говореше самото й име, Аремога не й даде повод да се гневи.
— Слушам те, скъпа, говори.
— Трябва да стигна до пещерите на Ел Тейде възможно най-скоро. Там ме чака Ариминда, познавате ли я?
Аремога кимна:
— Разбира се, че я знаем. Тя е матриарша на клана на козата, жрица на Тейде, пред когото те се прекланят.
Анаид се съгласи.
— Ще имам нужда от храна, вода и някакви дрехи.
Аремога направи знак на внучката си, а тя преди да се изправи, не се въздържа и зададе въпроса, който пареше на езика й:
— Наистина ли летиш като орлица?
Анаид почувства възхищението и уважението й и за първи път от толкова време я завладяха непозната гордост и самодоволство.
— Да, летях, и то от много далече, от Пиренейския полуостров.
— Без да спираш?
— Без да спирам, без да пия и без да ям. Затова бях толкова изтощена.
— Унихепе каза, че си си счупила крака. Кой от двата?
За да демонстрира колко могъща магьосница е, Анаид сви крака си, а после го изпъна. Амусайка ахна изумена:
— Ами че той си е в отлично състояние!
— Сама го оправих.
— Значи — прошепна развълнувано тя — притежаваш дарбата?
Аремога започна да се притеснява. За първи път виждаше толкова многословна внучката си, която обикновено беше сдържана и мълчалива.
— Добре, Амусайка, стига толкова.
Но Анаид не обърна внимание на бабата и се усмихна мило на внучката. В очите на Амусайка се четеше искрено възхищение.
— Да, притежавам дарбата.
Горската девойка предпазливо бе опипала почвата и най-сетне се осмели да зададе въпроса, който най-много я измъчваше:
— Можеш ли да ме излекуваш?
Аремога сърдито се намеси:
— Стига, Амусайка, не притеснявай повече младата господарка.
Анаид обаче не й обърна никакво внимание.
— Какво ти е?
Амусайка я накара да се вгледа по-внимателно и Анаид забеляза, че има тъмни кръгове под очите, което бе необичайно за възрастта й.
— Вече не знам какво да правя. Аремога ми повтаря да бъда търпелива, да се примиря, да се науча да живея с болката, но искам отново да мога да тичам и да скачам, както преди да се разболея
— От какво си болна?
Аремога стрелна с властен поглед Амусайка.
— Страда от болест на кръвта, която засяга костите. Нелечима е. Можем само до известна степен да облекчим страданията й, затова живее в гората от дете, а аз доставям необходимите лекарства, но тя все така се надява на чудо.
За разлика от сляпата вяра на младата Амусайка, в очите на възрастната жена Анаид прочете скептицизъм. Това я засегна. Мъдрата Аремога не вярваше, че е способна да излекува внучката й. Нима не усещаше безмерната й мощ?
— Дай да видя — настоя Анаид.
Амусайка развърза ботите, свали чорапа и показа деформирания си крак. Нокътят на палеца беше черен и инфектиран. Изглеждаше зле.
— Много ме боли. По цели нощи не мога да спя.
Анаид коленичи пред нея и сложи ръце върху болния й крак. Зашепна слова на древния език и притисна длани към болното място. Благотворната й енергия потече, изля се през върха на пръстите й, изсмука гнойта от нокътя и възстанови формата и здравината на стъпалото. Вдигна ръце, а момичето нададе вик на нескрито възхищение:
— Ти ме излекува! Ти си истинско чудо! Знаех си!
Мъдрата Аремога не се обади, благоразумно запазила мълчание.
Анаид се бе надявала да получи одобрението на бабата и помисли, че не е била достатъчно убедителна.
— Това е само външно. Ела насам. Ще излекувам кръвта ти.
Прокара ръце по тялото на Амусайка и неволно ги задържа на сладкото вратле на гълъбицата гуанчи. Опипа една по една пулсиращите й вени. Изпитваше неустоимо желание да доближи устни до мургавата й кожа. Почувства пронизващия поглед на Аремога и продължи с процедурата. Когато пак стигна до краката й, Амусайка вече скачаше от радост.
— Чувствам се силна, няма я умората, вече не ме болят краката.
