Затова ги пререди. Мина покрай тях, заобиколи ги. Никой не вдигна очи да я погледне. Никой не се възпротиви, че не чака реда си и просто отказва да стои послушно най-отзад. Анаид дълго вървя, докато на едно място, където опашката завиваше, в далечината видя защо всъщност беше толкова дълга. Пред нея се простираше лагуна, а само една лодка превозваше до другия бряг. Взря се в далечината, проследи в каква посока отплава лодката и различи каменните стени на огромна крепост, издигната на отсрещния бряг.
Най-сетне, това беше царството на мъртвите.
Тя се забърза. Целта беше близка. Можеше да я види.
Добра се до пристана и застана най-отпред, до късметлиите, които вероятно с години бяха чакали да бъдат натоварени. Този път чакането не й се стори толкова дълго. Крайната цел беше на една ръка разстояние.
Лодкарят хвърли въжето и привърза лодката към платформата на кея, за да вземе следващите пътници, а Анаид си даде сметка, че всички до нея стискат в дланта си по една монета. Нямаше значение дали е голяма или малка, стара или нова, с голяма или малка стойност. Имаше всякакви: медни, цинкови, сребърни, златни. Всички имаха по една пара. А тя нямаше. Изчака да разбере какво ще стане и видя как един по един пътниците подаваха парата на лодкаря — зловещ образ, облечен в дрипи, с широкопола шапка на главата, който, преди да им позволи да се качат, протягаше ръка, вземаше монетата и едва тогава им разрешаваше да минат.
Анаид се въоръжи със смелост и пристъпи напред, с пълното съзнание, че лодкарят ще й поиска да плати за превозването. Така и стана. Анаид се престори на изненадана и направи жална физиономия, за да го умилостиви. Изражението, което изписа на лицето си, трябваше да издава недоумение или объркване и да означава: „Никой не ми каза да нося монета."
Лодкарят я гледаше очаквателно.
— Монетата — поиска той.
Анаид леко потрепери.
— Забравих — извини се.
Лодкарят я отстрани.
— В такъв случай не можеш да се качиш.
Анаид така си остана, да гледа как мъртвите, които бяха зад нея, минават отпред и безмълвни се качват един по един в лодката. Не, не можеше да остане на сушата. Скоро лодката щеше да се напълни и да отплава за отсрещния бряг. Пак направи опит да мине, но лодкарят грубо я блъсна.
— Не може. Няма да се качиш.
Анаид погледна почти пълната лодка. Последното препятствие по пътя й за изпълнение на историческата мисия. Няма ли да успее? Тук ли ще свърши нейната одисея? Нима ще остане завинаги на брега на лагуната само защото нямаше пара?
— Трябва да се кача в лодката. Чакат ме.
Лодкарят я погледна втренчено.
— Без пара — невъзможно.
— А откъде да намеря?
— Попитай. Може някой да има две и да ти даде едната.
Много притеснена, Анаид се огледа. Всички протегнаха ръка, за да й покажат, че стискат само по една. Никой нямаше излишна монета.
— А какво ще стане, ако никой няма?
— Тогава ще се наложи да останеш с тях — и посочи зад гърба й.
Анаид се обърна и видя многочислена група мъртъвци, седнали на земята, кротко загледани в лагуната. Бяха онези, които не носеха да си платят и чакаха роднина или приятел да им помогне, като даде и за тях. Такава им беше съдбата.
— Не мога да остана тук за вечни времена. Не мога! — извика тя.
Беше прекалено късно. Лодкарят току-що бе отвързал въжетата, привързващи лодката за кея, и покойниците вече гребяха към отсрещния бряг.
Анаид седна на земята и се загледа как последната й надежда се отдалечава. Какво да направи? Да стигне с плуване? Да се опита да измами лодкаря и да се промъкне незабелязано в лодката? Да умолява за една пара всеки един от безкрайната опашка мъртъвци? Или да се опита да размени нещо срещу сумата, необходима да плати?
Точно така. Това е. Тя носи скъпоценности. Бижутата винаги са се ценели високо, бяха скъпи. Ще предложи своето съкровище на лодкаря.
Идеята й хареса и зачака връщането на лодката. Беше нетърпелива и веднага щом акостира, побърза да се приближи до намусения лодкар.
— Дай монета — поиска й и протегна ръка.
Анаид му се усмихна с най-очарователната си усмивка и посегна към шията си.
— Ето, ще ти дам колието си от сапфири.
Лодкарят обаче направи знак, че отказва, и я бутна встрани. Пред очите й отново се занизаха изтощени и отпаднали хора с бледи, изпити лица. Анаид направи още един опит.
— Ще ти дам гривната от тюркоази.
Получи нов отказ.
Все по-обезкуражена, тя наблюдаваше как лодката постепенно се пълни с мъртъвци. Трябваше да опита пак.
— Брошката ми от аметисти. Погледни я. Прекрасна е, виж как блести.
— Махни се.
Отчаяна, Анаид отказваше да се дръпне.
— Рубинените ми обици — настоя тя.
В този момент някой сложи студена ръка на рамото й.
— Аз ще ги купя.
Анаид се обърна и видя пред себе си красива жена, която с възхищение гледаше рубините във формата на сълзи. В протегнатата й длан блестеше монета — вълшебната паричка, която щеше да й позволи да отиде на другия бряг. Но проблясък от гузна съвест я възпря, не й позволи да грабне монетата.
— А ти? Ти как ще минеш?
Жената посочи обиците й, докосна ги и посочи монетата.
— Искам ги.
Анаид преглътна мъчително.
— Имаш ли друга монета?
