Вдигна поглед и ахна от изненада. Беше космополитната Кармела, очарователната й детска учителка, която й преподаваше немски, английски, френски, унгарски и руски език. Свиреше чудесно на пиано и танцуваше като ангел. Вземаше я в скута си и й разказваше хиляда и една истории за времето, когато бе живяла в Санкт Петербург, Берлин, Ливърпул, Будапеща и Лион. Но след време, както можеше да се очаква, си отиде, както лястовицата отлита, преди да падне първият сняг.
— Кармела! — извика я, силно развълнувана.
В момента, в който произнесе името й, Кармела, или нейният илюзорен образ, тутакси изчезна, незнайно как и къде.
Анаид се почувства безпомощна и слаба. С тъга си спомни за дългите отминали зимни вечери, които бе прекарала в компанията на майка си и баба си, когато трите седяха край камината в Урт, загледани в пламъците и пееха древни песни.
— Ела, Анаид, седни до мен, ще ти разкажа историята на Орфей. Нали си чувала за Орфей?
Анаид вдигна очи, изпълнени със сълзи. Беше Деметер, такава, каквато я помнеше. Със сивата плитка, с ведрия и спокоен поглед, с гордо изправената стойка, с покровителствения вид и с вечните поучителни истории.
Нищо не каза, не понечи да я докосне, не се приближи, но в душата й се загнезди болка, стана й много мъчно за всичко, което беше изгубила и никога повече нямаше да си върне. Направи крачка напред и Деметер се разпадна.
На следващото стъпало я чакаше Рок като малък. Махна й и се хвърли във вира от върха на една скала.
— Гледай, Анаид. Виж ме как го правя, с главата надолу!
За да го накаже за лудориите, Елена си свали гуменката и го замери с нея. Шумът от пляскането във водата беше толкова реално осезаем, че Анаид подскочи, все едно цялата бе опръскана. Но не беше. Усещането за мокрота не се дължеше на водата от студения вир, а на сълзите, които се стичаха по бузите й и капеха по гърдите.
Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силно мъката стягаше сърцето й. Всичко, което смяташе за забравено, придобиваше форма и глас, предизвикваше болка и страдание.
Аполо, палавото котенце, което я последва в света на мрака. Братовчедката Лето, със зареяния поглед и уморените си нозе, която обикаляше света, за да забрави за смъртта на сина си. Аинхоа, малката Омар, с която бяха прекарали заедно една ваканция, а после стана жертва на Одиш. Хисела, художничката, скитаща по долините, в търсене на особена светлина, която така и не откри, но я научи как да държи четката и да смесва цветовете. Всичко се разбърка в главата й в експлозивна смес. Навестяваха я не мъртвите, а спомените, а на нея й ставаше тъжно, все по-тъжно за изгубения рай на детството.
Спомените, картините от миналото и образите на любимите й хора постепенно я довършваха, изчерпваха силите й. Едва успяваше да намери останки от воля да продължи надолу. След всяко видение чувстваше краката й да натежават все повече, сякаш бяха от олово. Появи се и Селене, която я люлееше и й пееше приспивна песен; видя Гунар в люта битка срещу Баалат, преобразен като берсекер; Карен й подаваше сироп и настояваше да я претегли, за да види дали е наддала… Не, не можеше да го понесе. Внезапно сърцето й лудо заби и Анаид ахна, притиснала ръка към гърдите си. Пред нея стоеше Рок, полускрит в тъмнината, и я гледаше с пламнал поглед.
— Дай ми целувка, Анаид, само една целувка.
Искаше да се целунат като влюбени?
Анаид извика отчаяно и се строполи на земята. Стисна очи и си запуши ушите. Не желаеше да вижда никого повече, не желаеше нищо да чува. Беше на път да обезумее и да остане насред стъпалата, в плен на непоносимата мъка.
Вдигна ръка да избърше сълзите си, чу звънтенето на тюркоазената гривна и си спомни думите на баба си Кристине, които й каза, когато й я подаряваше: камъкът заличава спомените.
Това е решението. Трябва да се освободи от всичко. Нищо не бива да й тежи. Трябва да забрави не само за тялото и за желанието си за живот. Мъртвите настояват да се откъсне и от връзките с миналото си.
Анаид погали синия камък, за да забрави цялата си история и да посрещне бъдещето на чисто. Постепенно започна да усеща благотворното въздействие на скъпоценния камък и мисълта й взе да се отърсва от спомените. Остави зад гърба си любимите хора, остави звездните си мигове, въжделенията и страданията си. По вените й се разляха кротост и спокойствие и я изпълниха с душевен мир. Беше се очистила от миналото.
В този момент безкрайните стъпала завиха и свършиха. Пътят на Ом приемаше нова форма. Анаид се озова в огромна пещера.
Заоглежда се объркана, като направи пълен кръг, за да обхване зрително пространството, и зърна в далечината светлина. Отправи се към нея и колкото повече я приближаваше, толкова по-ясно различаваше очертанията на отвор, извит в голям свод, като естествена арка, която извеждаше навън, на открито. Светлината идваше оттам.
Напредваше предпазливо, докато накрая стигна до онова, което всъщност се оказа входът на огромната пещера, в която се намираше. Мина през прага и усети да я лъхва нещо подобно на свеж въздух.
Беше се озовала в друг свят. В друга реалност.
