Излезе от пещерата, а навън всичко беше различно: смътна светлина, лъскави матови камъни, дървета с изкривени клони и тръни вместо листа. Намираше се на склона на висока планина. Под нея се разстилаше долина, а пред краката й започваше пътека, която водеше към долината.
Нямаше никакво съмнение. Пътят продължаваше. Енергията й се възвърна и вече с по-бодър дух погледна смело напред. Вървя много дълго. Така и не си даде сметка колко, понеже не изпитваше умора, глад, жажда или друга нужда. Все още обаче не бе изгубила напълно представата си за време и за изминато разстояние. Вървя с дни.
Или може би седмици.
Или месеци.
Накрая долината се разшири и пред нея се разкри голяма равнина. Пътеката, по която бе дошла, малка и тясна, се вля в широк прашен път, а от двете му страни се извисяваха огромни вековни дървета — на сто, може би и повече години — с дебели клони и внушителни корони, листа с непозната форма. Те бегло напомняха на големите индийски кестени, макар и да не бяха такива.
Изненадана от промяната, Анаид забеляза, че по земята имаше множество човешки следи. Значи не беше единствена. И други бяха минавали оттук. Не беше сама.
Все пак продължи още дълго, без да срещне жива душа.
Когато за първи път съзря в далечината човешки силует, беше толкова отвикнала, че се изплаши или по-скоро се стресна. После забърза да го настигне. Беше старец, вървеше едва-едва, с отпаднали сили. Застана до него и го поздрави. Отчаяно жадуваше да разговаря с някого. Да поразпита, за да научи накъде върви и дали й остава още много. Така и направи. Старецът обаче не се обърна, когато чу гласа й. Не й отвърна. Дори не я видя и продължи с уморена крачка, без да трепне.
Кръвта й се смръзна.
Беше мъртвец.
Мъртвец като нея, тръгнал натам, където неизбежно отиват мъртвите. Ускори ход и бързо се отдалечи от призрака. Един след друг срещна втори и трети, а после нови и нови. Бяха от всякаква възраст, ръст, вид и произход. Анаид ги заобикаляше и избягваше да ги поглежда. Нямаше смисъл. Вървяха равномерно, тежко, бавно, с невиждащи мътни очи. Бяха сенки на онова, което са били някога, загубили собствена воля, изпразнени от чувства и желания. Не изпитваха нито страх, нито болка. Нищо не мислеха и от нищо не се вълнуваха. Бяха напълно лишени от живот.
Анаид потрепери. Зарадва се, че все още е способна да усеща как я полазват тръпки.
Колкото повече вървеше напред, толкова по-многобройна ставаше навалицата, все повече затрудняваше движението й и накрая прерасна в непробиваемо задръстване, през което нямаше как да мине. Дълга редица от призраци, безшумни, безмълвни и безчувствени, се бяха строили пред нея.
Каква е тази опашка? Тук ли трябва да остане до края на вечността? Все пак не искаше да бие на очи и възприе тяхното поведение, за да се слее със заобикалящата я тълпа. Остана тихо и кротко да чака. Поне се опита да го направи, но не успя. Непрекъснато се оглеждаше, за да провери дали няма раздвижване, промяна. Беше единствената. Мъртвите нищо не чакаха. Към нищо не проявяваха любопитство. За тях бъдещето не съществуваше.
Анаид се изнерви. Дали не трябва да надмогне нетърпението си, да промени понятието си за бъдещето, за да я приемат в общността на мъртвите? Дали това не е последното й изпитание?
Успокои се и се съсредоточи в настоящия миг, като си внушаваше, че в този странен свят съществува само сегашното, следователно нищо друго няма значение. Не влачи като товар миналото си, не очаква нищо от бъдещето.
Така стоя дълго, докато накрая опашката се раздвижи и мина напред. Тогава в нея блесна искрица надежда, която побърза да задуши. Уплаши се, че няма да може да потисне вълнението си. Не, не може да се яви пред мъртвите, докато все още таи илюзии. Надеждите и очакванията са човешки емоции.
Да, но как ще осъществи плана си, ако загуби всяка перспектива и не отправя взор в бъдещето?
Дълго размишлява.
Беше сгрешила. Ако загуби желание да стигне, няма да върви напред. Без воля за постигане на целта пътуването й щеше да бъде безсмислено, абсурдно. Движенията й ще станат машинални и програмирани, като на всички заобикалящи я. Но тя има мисията да унищожи Баалат и за целта трябва да призове Съвета на мъртвите, да се бори, а може би и да се изправи лице в лице срещу Баалат. Тогава… Тогава как трябва да се държи — като мъртва или като жива? Не й се наложи да иска съвет от млечната си сестра, нито да прибегне до ясновидските способности на скъпоценните камъни. Отговорът беше в самата нея. Мъртвите се примиряваха. Тя — не. Мъртвите не се надяваха. Тя — да. Мъртвите нямаха желания. Докато тя искаше да стигне, да изпълни мисията си и да се върне обратно в света на живите.
