Опита още веднъж. Бутна вратата и погледна тигъра. Беше същият, сигурна беше, сега щеше да провери, като се вгледа по-внимателно в шарката на райетата му. Наясно бе, че заклинанието ще подейства, затова изчака още малко, колкото тигърът да се приготви за скок, и го спря във въздуха. Звярът си остана, увиснал в пространството, без опора, точно над главата й. Предпазливо пристъпи и се загледа в тигъра — точно и пълно копие на трите предишни. Това ли беше безкраят? Безконечно повторение на тигри? Безброй еднакви врати? Това ли я чакаше — едно време без край?
Продължи по пътя, но песимизмът вече я бе обладал. Беше белязал всяко нейно движение, изражението на лицето й, и бе придал сянка на фатализъм в очите й. С всяка нова крачка, във всеки един момент неизменно очакваше да види пред себе си вратата, а зад нея — тигъра, притиснат към земята.
Но не стана така. Или по-точно не се осъществи в предвидените от нея време и място. Случи се доста по-нататък. Не измери разстоянието, но беше сигурна, че е вървяла по-дълго, отколкото в миналите случаи. Вгледа се внимателно във вратата. Беше идентична, нямаше никакво съмнение. Отвори я и вече свикнала с гледката, погледна тигъра, който я очакваше, готов за скок. В действителност ивиците на окраската му се извиваха като тройка. Беше досущ еднакъв, същият, напълно, абсолютно същият. Прииска й се да сложи край на кошмара, да се остави да я разкъса, но в последния момент произнесе магическите думи.
Повторението я уморяваше дотолкова, че след поредната неизбежна среща все повече губеше желание за живот. Откри обаче, че след всяка среща разстоянието до следващата врата ставаше все по-дълго и по-дълго. И се запита защо.
Започваше инуитивно да се досеща за отговора на въпросите, които я измъчваха. Една идея се бе зародила в ума й и постепенно се оформяше като стройна хипотеза. Вдигна ръце към главата си и там, сред разчорлените си коси, напипа накита с аметисти. Кристине й беше обяснила, че брошката притежава проницателност и ясновидство и би могла да бъде нещо като нейното трето око, понеже прониква до неизвестните кътчета на познанието, там, където човешкото око не може да стигне. Погали я и обърканите й предчувствия постепенно придобиха ясна форма, превърнаха се в аргументирана мисъл.
Разстоянието между вратите не беше случайно. Зависеше от привързаността й към живота. Колкото повече губеше желание за живот, толкова по-бързо напредваше по пътя на мъртвите. Това ли било? Дали не се налагаше да умре, за да влезе през крайната врата? Обзе я ужас.
Не. Не беше готова да се раздели с живота. Още не. И въпреки всичко вътрешно гласче й нашепваше, че не става дума за истинска смърт, а по-скоро за метафорична. Трябваше да е с психическата нагласа за пълна готовност да се откаже от живота. Поиска помощ от млечната си сестра. Призова я и получи отговора:
„Тялото ти е само една ненужна обвивка. Престани да обичаш тялото си, престани да се боиш за него. Докато не се абстрахираш от тялото си, което е връзката ти с живота, мъртвите няма да ти позволят да влезеш в техните селения“.
Анаид проумя, че се налага да се реши на крайната стъпка. И го направи, без да се замисля. Отвори вратата и зачака тигъра да довърши тленната й обвивка. Чакането й се стори отчайващо нескончаемо, вече искаше да приключи, тръпнеше от нетърпение да усети удара на лапата по главата си и болката от зъбите му, впити във врата й. Но не стана така. Тигърът скочи, ревът му отекна в прохода, а докато Анаид примирено го чакаше с отпуснати ръце, огромният звяр внезапно рухна на земята. Не я докосна, не я разкъса, всъщност дори не съществуваше. Беше просто илюзия. В момента, в който Анаид прие смъртта, смъртта отвори за нея тайните си врати.
Земята под краката й се разтресе, от уплахата Анаид загуби равновесие и падна. Помисли си, че е земетресение и пукнатината, която се разтвори, ще я погълне безвъзвратно, но от мрачните дълбини на пещерата, изникнала от нищото, пред нея изплува издялано в скалата стълбище, което водеше към дъното.
Пътят на Ом се отваряше пред нея.
Без да се поколебае, заслиза по стъпалата. Бе й олекнало, вярваше, че всичко е приключило. Мислеше, че вече е преодоляла последното препятствие и скоро ще се озове лице в лице с истинските си съперници — мъртвите.
Но не стана така.
Първо се появи Голфо. Изскочи изневиделица, съвсем неочаквано, подскачаше, лаеше и радостно махаше с опашка, гальовен и обичлив, както обикновено. Седна на задните си лапи, изплези език, задъхано, в очакване да го погали, а когато изненаданата Анаид протегна ръка към него, кучето се изпари.
Беше халюцинация, но образът изглеждаше толкова истински, че Анаид остана като втрещена. Бяха изминали години, без да се сети за кутрето, което Селене й бе подарила въпреки протестите на Деметер. Беше палаво, игриво паленце и тя страшно го харесваше, но един зимен ден, рано сутринта го бе блъснал снегорин.
Стомахът й се сви от мъчителния спомен и тя продължи да слиза, но по-бавно.
—
