Клодия не можеше да повярва. Рок направо я изуми. Оказа се страхотен — решителен, умен и без предразсъдъци. Цялата история, която му бяха разказали със заобикалки и с намеци, за опасностите, на които бе изложена Анаид, за нейната обвързаност и задължения към някаква общност от жени и за нейните свръхестествени способности — всичко това изобщо не го уплаши.
— Добре ли ни разбра?
Рок я обърка още повече:
— Всичко ми е толкова оплетено, че в главата ми е пълна каша и направо блокирах. Но разбрах две неща: Анаид може да умре, ако не й се притечем на помощ, и аз трябва да съм плътно до нея.
Клодия стрелна Дасил с поглед, с който я обвиняваше, че много лошо обяснява. Дасил обаче направи същото с нея. Клодия стигна до извода, че никоя от двете няма вина. И наистина, как да разкриеш на нормално момче от кръв и плът, че гаджето му е вещица? И че според много древно пророчество тя е избраницата, но е жертва на проклятие и се е превърнала в злодей? И че е във властта на някакъв вълшебен могъщ скиптър? И е обречена да умре, но в един трактат е написано, че все пак има надежда за нейното избавление?
Най-добре беше да не задълбават в подробностите, които можеха да се окажат трудносмилаеми за жизнено, здравомислещо и прагматично момче като Рок. Макар и да бе син на магьосница.
Въпреки това трябваше да са сигурни в едно. На Клодия й стана неудобно да зададе толкова конкретен и строго личен въпрос за нещо, което самата смяташе за съвсем тривиално.
— Обичаш ли я?
Рок замълча, а Дасил примигна.
— Много е важно да кажеш истината. Влюбен ли си в Анаид, да или не?
Рок ги изгледа последователно: първо едната, сетне и другата.
— А тя?
— Само за теб мисли, луда е по теб.
Рок се смути.
— Тогава защо се изниза като мокра връв? И защо не отговаря на имейлите ми? И защо не поиска да ме целуне?
Клодия се намеси, за да го успокои:
— Женски номера. Искала е да те накара да страдаш.
— Затова ли последния път, когато я видях, ме уплаши?
— Това не беше тя, вече беше в опасност.
— А преди?
— Била е срамежлива — уточни Дасил.
Рок ги погледна, наведе глава и примирено рече:
— Е, добре. Признавам, че съм хлътнал по нея до ушите.
— Аз също я обичам — въздъхна Дасил.
— Чудесно! Аз съм безчувствена като пън, но ще платя самолетните билети — приключи въпроса Клодия, сякаш ставаше дума за наддаване на търг. — Някой дава ли повече?
И точно в този момент мобилният й телефон иззвъня.
— Пронто?
— Хареса му.
— На кого?
— На котарака на майка ми. Сега върви по петите ми и не ме оставя. Лиже ми обувките. Ела, писанче, писи-писи.
Беше Мауро, откачалката Мауро.
— Брей. Значи не биеш шутове, когато спиш.
— Очевидно. Кога ще дойдеш да сънуваме заедно?
— Ами… Още не съм решила.
— Сватбата не свърши ли?
— Нищо подобно. Купонът още тече. Решихме да продължим във Веракрус.
— В Мексико?
— Там е животът! Салси, паради, изобщо страхотна веселба.
— А бебето?
— Вече се роди. Ще го вземем със себе си.
От другата страна на линията се чу някакъв шум. Клодия така и не разбра дали той се хили, дали беше паднал от стола, или е хвърлил телефона през прозореца.
— Май доста си пийнала — язвително подхвърли накрая Мауро
— Не. Мислих. Докато другите танцуваха и пиеха, аз мислих.
— За мен ли?
— Естествено.
— И какво си мислеше?
— Чудех се дали не си сомнамбул.
— Сомнамбул?
— Дали и ти не си? Те са такива психари.
Мълчание.
— Мауро?
— Често казано, нямам представа.
— Ами провери.
— Как?
— Поръси малко брашно по земята и ако на сутринта видиш следи, значи ставаш и се разхождаш нощем.
Отново мълчание. На Клодия й се прииска да върне лентата назад и да изтрие последните си брутални простотии, но вече бе невъзможно. Откъм Таормина в телефонната слушалка последва тежка въздишка, след което най-сетне се разнесе гласът на Мауро:
— Ама и ти си една драка.
Уф! На Клодия й олекна.
— Обади ми се, когато пак ти се прииска да пострадаш малко.
— Наистина ли мислиш за мен?
— Разбира се.
— По колко пъти на ден?
В главата на Клодия пак светна червената лампичка.
— Всеки път, когато се погледна в огледалото и си видя устните.
— И аз. Знаеш ли…
— Не те чувам, тук няма покритие… Връзката е много лоша…
— Затова пък аз те чувам идеално.
— Съжалявам, чао.
Затвори с решителен жест и закачливо смигна на приятелите си, понеже бяха вече на вратата, готови да излетят.
— Гаджето. Трябваше малко да го поизмъча. Харесва му.
Селене отвори вратата на дома си с треперещи ръце и задуши въздуха като истинска вълчица. Преддверието бе наситено с прясна миризма, която ясно й подсказа, че доскоро младежите са били тук. Остави ключа в ключалката и не се погрижи да го извади. Знаеше, че след нея идва Карен, а в най-скоро време щеше да се появи и Валерия.
— Клодия! Дасил! — извика и се заизкачва по стълбите.
Прегракна, докато обикаляше всичките стаи на къщата.
Карен дойде и я завари посърнала и задъхана.
— Няма ги. Тръгнали са — промълви тихо, свела очи. — Трябва да е било наскоро, компютърът още е включен.
Карен я накара да седне.
— Дишай дълбоко и се успокой, иначе пак ще трябва да гълташ лекарства.
— По дяволите твоите хапчета!
— Не бива да позволим нова криза.
