По това време на денонощието, часът на прехода между последните нощни птици и първите ранобудници, не се чуваше звън на китара да раздира нощта и да радва душата с ритмите на бамбата или на фандангото. Под аркадите, подслонили стари кафенета с музикални състави, сега беше пусто. Само белите фасади на сградите посрещаха почти нереалната светлина на разсъмването, без да се мярка нито сянка на минувач.
Никой не й обърна внимание, никой не се изненада от странното й поведение, когато коленичи до кучето си и го целуна, преди здраво да завърже каишката му, увивайки я три пъти около примигващия уличен фенер.
После момичето се отдалечи от красивото животно което, разбирайки, че го изоставя, яростно се задърпа мъчеше се да се освободи и да хукне след господарката си, но напразно.
И докато фигурата на момичето се смаляваше и губеше сред мръсните улички на пристанищния град, хъскито тъжно вдигна муцуна към луната, ококорена на утринната светлина и зави протяжно и сърцераздирателно. Една магьосница Омар, от клана на колибрито, се сепна в неспокойния си сън и бързо изрече заклинание. Беше лошо предзнаменование.
Анаид се почувства чудесно от топлото посрещане. Добрите, даряващи любов ръце, свикнали да израждат бебета и да разтриват крехките им телца, видели белия свят за първи път, месеха уморените й мускули един по един с професионално умение и с такава лекота, сякаш тялото й беше мекото пухкаво тесто на ябълков пай, готов за пъхане във фурната. Възвърнаха й чувствителността, осезанието и усещането за гъдел.
— Не, моля те, тук не.
Имаше невероятен гъдел по ходилата и вълшебните длани, които старателно обхождаха всяка гънка от петата и свода на стъпалото, предизвикваха у нея неудържим кикот.
— О, не! Не, не мога, ще умра!
Ръцете мигом спряха.
— Не, душко, не умирай. Току-що се върна от отвъдното, нали те видях — беше ни жива, ни умряла.
Топлият глас, собственият й смях, гъделът, студените тръпки, които пълзяха по краката й, и още слабото, но упорито глождещо усещане за глад й позволиха да стигне до простия извод: жива е. Какво прекрасно чувство!
Отвори очи и погледна възхитителната жена, която я люлееше в скута си, все едно беше малко момиченце. И наистина, Анаид се чувстваше точно така, свряла лице в топлата пищна гръд на възрастна жена с бакърен цвят на кожата и черти на индианка, нагиздена със странен накит под формата на лунен сърп от сребро, който висеше от мембраната на носа й.
— Къде съм?
— Добре дошла в света на живите, момичето ми. Намираш се в пещерата Мипулко, в клисурата Мипулко, в полите на Росита.
Анаид не разбра много добре.
— Росита ли се казваш?
Жената прихна и смехът й се сипна тъй безгрижен и звънлив, че не остави никакво съмнение у Анаид — индианката също беше от жива по-жива.
— Името ми е Коатликуе Якамецтли, дъщеря на Ксочилтл и внучка на Куаухтли, от клана на змията, от племето на ацтеките. Росита е името на нашата планина, „бялата жена", красивата Истаксиуатл.
Беше Омар. Дали я бе познала?
— А Попокатепетл?
— А, Попо ли? Ами ей го къде е. Тук е Дон Гойо, на завоя, пази Росита.
Я виж ти! Това означаваше, че е попаднала точно където трябва. Дали Омар я чакат? Дали не е клопка? А може би не знаят коя е.
Анаид искаше да се представи, но устата й бе пресъхнала и думите засядаха на гърлото й:
— Аз съм Ана… нулис…
— Не говори, дъще, и пий, че гърлото ти е пресъхнало. И хапни нещичко, да възстановиш силите си. После имам нещо сериозно да ти кажа.
Поднесе глинена паница с бяла течност към устните й, за да й помогне да отпие. Оказа се алкохолна напитка и Анаид се задави, но добрата жена настоя:
— Пий, дъще, това е пулке, ферментирал сок от магей — вълшебен лек за всички болни.
Анаид се подчини и усети приятно гъделичкане, което връщаше топлината в тялото й.
— А сега, дъще, с теб насаме хубавичко ще си поговорим.
Анаид я заслуша внимателно.
— Трябва да знаеш, че всички напълно са се побъркали, а на твоята ръка открих знака на здравия разум на вълчиците, белега от зъбите на великата вълчица майка. И по дланите си усетих енергията, която излъчваш. Щом си тъй могъща, дъще, то помогни ми, та дано акълът им да си дойде на мястото.
Анаид не я разбираше.
— Кои са се побъркали?
— Ягуарките, колибрите, пернатите змии… Ходят наперено като свадливи петли, дуят се, сипят заплахи и дават бойни команди, подкокоросват се едни други, въобразявайки си, че ще победят Одишките.
Анаид все така не проумяваше за какво говори. Клановете на ягуарките, на колибрите… Нима Омар се въоръжават? Анаид се усмихна. Възможно ли е? Нима най-после жените Омар са загърбили пораженческите си настроения и им е писнало да се примиряват с ролята си на вечни жертви?
Едрогърдестата жена внимателно взе с два пръста малко пържени паститас[34], тънки колкото кутрето й, сложи ги в хлебче, за да стане като питка с пълнеж, поръси я с чили и я подаде на Анаид.
— Яж, момичето ми, че си доста слабичка. Откъде идваш? Дълго ли пътува?
