Тогава се сети да потърси помощ от млечната си сестра Сармик. Помъчи се да установи телепатична връзка с нея и я призова, но вместо отговор се разнесе оглушително боботене, което разтърси пещерата. Анаид подскочи. Стените се бяха разлюлели. Излезе от скривалището си и отиде навън при двете Омар. Коатликуе бавно, като в ритуал, пушеше лулата си и изпускаше бели кръгчета дим.
— Съжалявам — извини се Анаид. — Понякога ме обзема безпричинен страх.
Мецтли и Коатликуе с разбиране я хванаха за ръцете. Анаид усети как отново се изпълва с положителната им енергия.
Грохотът пак отекна в дефилето. Мецтли кимна към планината. Там, съвсем близо до тях, като колос в пламъци, величественият вулкан Попокатепетл, със заснежени върхове, бушуваше и бълваше мощен стълб дим.
— Сърдит е. Трябва да го умилостивим, като му принесем жертва — рече Коатликуе.
— От много време е такъв — добави племенницата й.
Леля й поясни:
— Това е причината. Нетърпелив е да получи жертвата си.
— Тези времена вече отминаха, лельо.
— Има неща, които никога не отминават, Мецтли, има вечни неща и едно от тях е ненаситният глад на Дон Гойо. Знам какво иска.
Мецтли замълча, без да й противоречи, погледна леля си с дълбоко уважение и обясни на Анаид:
— Тя е жрица — пазителка на огъня, и е пророчица.
— Каква е?
— Удари я гръм и оттогава е сляпа. Ето защо може да си говори с вулкана.
Анаид потръпна и това не остана незабелязано от Коатликуе.
— Уплаши ли се, дъще?
Анаид не отрече.
— Какво казва Попо?
— Дон Гойо рече, че ще чака още само един ден, не повече, след което мъртвите ще си вземат дължимото.
Един ден. Само един ден да си получи отново скиптъра, да унищожи Кристине, да елиминира жените Одиш, а после да се пожертва, за да изпълни обещанието си. Нямаше време за губене.
Измъкна се тайничко, без никоя от двете змии да забележи отсъствието й. Нямаше защо да се тревожи в коя посока да поеме. Изгарящата й ръка й служеше като компас.
Синеокото хъски се носеше като вихър нагоре по планинския склон. Беше разкъсало със зъби ремъка си, той се оплете в храсталака и внезапно го спря. Кучето обаче не се поколеба. Дръпна се рязко, освободи се и решително продължи по склона на вулкана.
Докато накрая я намери.
Тя вървеше бавно, свела глава, задъхана. Изглеждаше мъничка и крехка като порцеланова фигурка, но външността й лъжеше. Краката й бяха силни, гърдите широки, а зъбите — стоманени. Въпреки това започваше да усеща недостиг на кислород. Намираше се на почти пет хиляди метра надморска височина и към усилията, които се изискваха за изкачването, се прибавяха и трудностите от височината, от ледения вятър и острите вулканични камъни, които се врязваха и разраняваха краката й, дори през подметките на спортните й обувки.
Вече почти беше стигнала Лас Крусес, когато кучето се хвърли върху нея със скок.
Паднаха на земята, вкопчени един в друг, подобно на гигантско чудовище, което се търкаляше като кълбо в неравна битка със самото себе си. Виковете на младата жена бяха заглушени от силния лай на животното, което, следвайки инстинкта на свирепите си предци — вълците, я затисна с четирите си лапи и застрашително доближи муцуна до шията й.
— Неееееее! — изпищя от страх тя.
Хъскито обаче изобщо не й обърна внимание и с грапавия си език започна да я лиже по ушите, по изящното носле, по порцелановото лице и дръпнатите й очи, като не спираше да върти радостно опашка.
— Остави ме, Тео. Казах, остави ме — заповяда Сармик, в напразни усилия да се изправи и да се освободи от тежестта му. — Хук[36], Тео! Долу лапите! — заповяда тя авторитетно, като опитен водач на кучешки впряг.
Тео реагира на заповедта, дръпна се кротко встрани и я остави да стане.
Сармик се загледа в намръщените му очи. Беше ядосана.
— Лошо, Тео, много лошо. Нали знаеш, че не биваше да идваш. Знаеш го, нали?
Кучето изскимтя и наведе глава, докато накрая я свря между предните си лапи. Беше се проявило като непослушно куче.
— Завързах те с каиша, за да не ме последваш, а ти си го прегризал. Това е лошо.
Хъскито я слушаше, долепило глава до земята.
— Заслужаваш да те накажа…
Разбрал, че е сбъркал, Тео я погледна с откритата невинност, на която са способни единствено кучетата, конете и децата. Неговата преданост беше извън всякакво съмнение и Сармик протегна ръка и го хвана за муцуната, но вместо да го удари, нежно го погали.
— Ех, Тео, Тео, невъзможен си…
Тео й близна ръката и пак замаха с опашка.
— Не искам да се излагаш на опасност. Трябва да се връщаш. Чу ли ме? Трябва.
Тео я чуваше, но не искаше да се отделя от нея.
— Ще бъде много трудно, Тео. Това е последното ми изпитание и не знам дали ще мога да се справя.
Тео я слушаше с нямо обожание. Сармик го почеса зад ушите и посочи наниза си от мечи зъби.
— Мечката майка ме закриля и с нейната помощ не се страхувам. Ти не си ми необходим.
Сякаш разбрал думите й, Тео се натъжи.
