Анаид кимна и понечи да обясни, че наистина пътят й е бил дълъг и уморителен, но жената сякаш не я виждаше. Анаид дъвчеше с охота, беше много вкусно.
— Когато си възвърнеш силите, ще ми помогнеш да сложим малко ред в тая бъркотия. Изглеждаш ми доста млада, но с тоя знак, дето го носиш на ръката си, и с твоята харизма със сигурност ще спечелиш всеобщо уважение. Моята племенница вече не ме слуша, ама никак. Хванала се е да учи бойни изкуства с някаква етруска змия, много нахално същество с късо подстригана коса, което се раздвоява пред противниците си Одиш и подскача като бълха. — Жената вдигна глава към тавана на пещерата и сплете молитвено пръсти. — Не си отивай, майчице 0, не ни изоставяй!
— Аурелия? — подскочи от изненада Анаид.
— Познаваш ли я?
— Чувала съм за нея. Тя е внучка на Лукреция.
Жената Омар от змиите се натъжи:
— Великата змия Лукреция, матриарша на етруското племе, беше много уважавана дама, но внучката й е истинско куку.
Анаид се оживи.
— Тук ли е Аурелия?
— Ами да, разбира се, момичето ми, тук са змиите, вълчиците, костенурките, орлиците, мечките… Пристигнаха тук, изсипаха се от въздуха, изляха се от търбусите на самолетите и наводниха клисурата като истинско нашествие.
Странно. Колко време бе минало, откакто Анаид се впусна в дълбините на Пътя на Ом?
— Кой ден сме?
— Щом питаш… днес сме двайсети.
— Кой месец?
— Септември.
Анаид се задави. Бяха изминали три дълги месеца, откакто изчезна в недрата на Тейде. Какво ли се бе случило междувременно? Лакомо отхапа голямо парче от вкусната питка. Отпи още малко от пулкето и погълна последните залци от вкусотията, като си облиза пръстите. Омарките бяха решили да действат и тази жена, очевидно не коя да е, не я бе разпознала. Беше я помислила за една от всичките, за обикновена Омар. Толкова ли е мръсна косата й, та червеният цвят не личи?
— И къде са всички те?
— Обкръжават безсмъртните, а аз дойдох да помисля малко и да се допитам до моята Росита. Мъдра е и ще ме чуе. И ето, дойде ти, тук, в моята пещера, без да съм те очаквала. Намерихте полумъртва. Беше като знак, изпратен ми от огъня. И така, сега храня теб — пратеничката на клана на вълчицата, за да сложиш ред в този курник.
— Лельо Коатликуе, какво шепнеш на ушенце на тази вълчица?
Анаид извърна глава. В контражур тъмнокосо момиче, облечено в дънки и полар, със същия накит под форма на полумесец, като този на леля си, стоеше на входа на пещерата, с атаме в ръка.
— Нищо, което ти да не знаеш. И да вземеш да прибереш атамето си в мое присъствие. Да влизаш в пещерата така въоръжена, е признак на лошо възпитание.
Девойката се изненада:
— И как така я видя? Нали си сляпа или нещо послъгваш?
Ужасена, Анаид махна с ръка пред втренчения поглед на Коатликуе. Очите й не последваха движението и тя си даде сметка, че Коатликуе не беше видяла червената й коса, понеже е сляпа. Притесни се и потърси нещо, с което да се прикрие. Мярна хубав бродиран шал, който щеше да й свърши работа. Наметна го на главата и раменете си и се усмихна, прикривайки смущението си, на новодошлата, която, заслепена от светлината, постепенно се мъчеше да привикне към тъмнината в пещерата. И като си придаде нехаен вид, се приготви да си изиграе ролята…
— Виждам, че решението да се поведе открита борба не се приема добре от матриаршата на ацтекския клан на змията.
Момичето прибра оръжието си.
— Матриаршите поначало са настроени отрицателно към промените.
В очите и в цялото й държание Анаид прочете решителност и нещо, което отдавна не беше виждала в поведението на Омар — смелост. Съжали, че не може да й разкрие истинската си самоличност. Представи й се под фалшиво име:
— Диана Долц, дъщеря на Алисия, внучка на Марта, от клана на вълчицата.
Момичето се приближи до Анаид и като я погледна открито и ясно, също се представи, коленичейки пред нея.
— Мецтли Талпалан, дъщеря на Ицпапалотл и внучка на Омесиуатл, от клана на змията — и сърдечно я прегърна.
На Анаид й стана много приятно, а Мецли подуши паницата до леля си.
— Гледай ти, значи скъпата ми леля Коатликуе искаше да купи благоразположението ти с шепа червейчета от магей.
После гребна, напълни шепата си и лакомо изсипа съдържанието в устата си.
— Ммммм — облиза се Мецтли, — ужасно вкусно.
На Анаид й стана гадно. Вгледа се внимателно в паницата, мислейки, че това за червейчетата е може би само образно казано[35]. Но не би. Наистина бяха отвратителни червеи, с очички, с пръстенчета и с характерната им форма. И беше яла от тях! Почувства, че й се повдига, но знаеше, че не бива да го показва. Бяха вкусни, питателни, а и в крайна сметка, докато ги ядеше, нямаше представа, че са червеи.
Коатликуе стана от камъка, като си мърмореше нещо под носа, протегна се и пипнешком взе лулата, напълни я с тютюн и се зае да я запали. Мецтли сръчка с лакът Анаид.
— Ужасно е ядосана. Направо е бясна на онези, дето са се настроили войнствено.
Анаид се развълнува.
— Значи е вярно? Ще поведем битка срещу жените Одиш?
