— Заклевам се в луната Мецтли, която осветява нощите и на която съм кръстена, толкова е вярно, колкото и това, че ако излезеш и се огледаш внимателно, на всеки хълм, на всяко бърдо, под всяко хвойново дърво ще откриеш по една Омар, въоръжена до зъби в очакване на великия момент.
От вълнение на Анаид й заседна топка в гърлото.
— Великия момент?
Мецтли отпи голяма глътка и си избърса устните, дори примлясна от удоволствие
— Твоята вълчица ни ръководи. Тя ни обучи на стратегията. — И й подаде пулкето.
— Коя вълчица?
Девойката я погледна изненадана.
— Селене, коя друга? Избраницата!
Анаид почувства, че коленете й омекват. Отпи глътка и недоверчиво попита:
— Избраницата?
— Да, Селене, избраницата. Тя ще отнеме скиптъра на властта от ръцете на Ледената дама и ще я унищожи.
Анаид повтори механично, като робот:
— Ледената дама вече е тук.
— От небето ли падаш? Разбира се, че е тук, заедно с всичките си Одишки, които дойдоха след нея от Веракрус. Тя е тяхната велика кралица. Може би не знаеш, но Баалат най-сетне бе унищожена.
Анаид се престори, че нищо не знае, за да разбере какви слухове се носят в редиците на жените Омар, придобили нова физиономия, най-сетне готови да се сражават.
— И кой унищожи Баалат?
Мецтли се учуди:
— Избраницата, естествено. Селене е вълчица от скитското племе, която живее в планините в северната част на Испания.
— Чух нещо такова.
Мецтли въздъхна замечтано, изпълнена с възхищение.
— Трябва да я видиш. Селене е висока, смела, косите й са огненочервени и е страхотно пряма, нарича нещата с истинските им имена. Не се страхува от нищо и от никого, и ако е необходимо, дори ще жертва и живота си, за да избави жените Омар.
На Анаид й прилоша. Хвалебствията за величие, за честност и храброст, които тя би искала да притежава и да излъчва, се приписваха на майка й. Мецтли беше изключително въодушевена, говореше с такова възхищение, а нейният ентусиазъм, вместо да я радва, я огорчаваше. Ревнуваше ли? Или завиждаше? А може би си беше чиста злоба?
— А знаете ли какви са плановете на Одиш?
Мецтли кимна:
— Бялата дама и кръвожадните й посестрими Одиш подготвят голяма церемония за утре сутринта, за освещаване на скиптъра на властта в „Тецакуалко" на Попо, при първия слънчев лъч в деня на равноденствието. — Забеляза недоумяващата физиономия на Анаид и си позволи да поясни: — „Тецакуалко" е храм, който се огрява от първия слънчев лъч. Жените Одиш провеждат в него кървавите си ритуали още от най-древни времена и принасят в жертва момичета Омар.
Анаид потрепери от ужас.
— Бялата дама ли ще носи скиптъра?
Мецтли потвърди:
— Но нямат представа, че сме ги обкръжили.
— Не може да не са ви забелязали. Те са много опитни и силни.
— Така сме се маскирали, че не могат да ни видят. За първи път използваме бойни стратегии. Жените Одиш дотолкова са свикнали да се смятат за всемогъщи и недосегаеми, че изобщо не се замислят и дори не допускат, че бихме могли да представляваме някаква опасност за тях. Взеха ни за шепа недоволстващи Омар.
Анаид почувства как сърцето заби учестено от вълнение.
— И какво ще направите утре?
— Ще атакуваме, а избраницата ще си вземе скиптъра, който й принадлежи.
— Избраницата?
Мецтли кимна:
— Да, Селене. И така пророчеството на О ще се сбъдне.
Анаид стана бледа като платно. Идеше й да закрещи.
В миг цялата й благосклонност и доброжелателност към Омар се изпариха. Бяха непочтени измамници, бяха я приели уж сърдечно, за да приспят бдителността й с ласкателства, но много се лъжеха, ако си въобразяваха, че само задето бе отсъствала дълго, могат да я заменят. Скиптърът беше неин. Тя беше избраницата и нямаше да позволи на Кристине и на Селене да си оспорват нещо, което бе нейно и само нейно. Тутакси почувства как дланта на ръката й започна да пари и горещото желание да притежава скиптъра отново я облада. Беше недостойно, егоистично и отмъстително чувство, което внезапно я връхлетя. Помъчи се да овладее гнева си и се сети за Деметер. Тогава си спомни за обещанието, което бе дала пред мъртвите и пред баба си, както и за последната си мисия, която трябваше да изпълни, преди да умре.
Мецтли забеляза промяната, настъпила в гостенката.
— Зле ли ти е? Какво има? Нещо на ръката ли?
И посегна да я хване, но Анаид рязко я дръпна.
— Остави ме! — кресна раздразнена и бързо скри зад гърба си ръката, която бе грейнала в лъчисто сияние.
Хукна към дъното на пещерата, за да потърси местенце, където да се усамоти. Там, в тъмен ъгъл, се сви запъхтяна и изплашена. Какво й става? Какъв е този бяс в нея? Това безумно желание за мъст? Защо е като обсебена от скиптъра точно в моментите, когато загуби контрол над чувствата си? Може би не се усеща обичана от най-близките и скъпи същества? Да, вероятно е това. Мисълта, че Селене или Кристине са способни да я предадат, подклаждаше у нея омразата и изключваше всяко разкаяние.
