— И аз съм ти благодарен за това, наистина ти благодаря, маце, хубавичко ме измъчи и прекарах страхотно лято… Въпросът е там, че…
— Чао! — Клодия прекъсна, ужасно сърдита.
Не й беше приятно, но все пак беше доволна, че последната дума е била нейна. „Чао" беше любимата й.
Анаид се приближи до нея с явното намерение да я прегърне.
— А, не! Не понасям съчувствието! — спря я Клодия.
— Но…
— И още по-малко от приятелка, която си има гадже. Не понасям щастливите приятелки с гаджета.
Срязана като кисела краставичка, Анаид замръзна. Май Клодия говореше сериозно. Досега тя беше една нещастна приятелка без гадже, но нещата се бяха променили. Дали не изглеждаше глупаво? Нищо чудно. Въпреки всичко случило се, макар Кристине вече да я нямаше, беше невероятно щастлива и сигурно много й личеше.
И Сармик беше оставила след себе си светла диря. Сред девойките Омар беше станало на мода да носят щамповани фланелки с образа на Сармик и кучето й, със златния скиптър и с надпис Proud of you[42]. Тя определено се гордееше, че е била млечна сестра и съучастничка в подвига на малката инуитка, която щеше да пази в света на мъртвите за вечни времена скиптъра на майката О и да управлява благоразумно и мъдро съдбините на Омар до края на света.
Сармик беше истинската героиня, кралицата на магьосниците. Анаид се беше превърнала чисто и просто в едно обикновено, нормално и… щастливо момиче.
Щастието й се състоеше в новото й семейство, в бъдещата й сестричка Роса и в ново-новеничкото й гадже. Струваше й се толкова хубав, че чак я болеше да го гледа.
Селене, с очарователния си корем на бъдеща майка, пристигна, спорейки нещо с Гунар, с чанта, пълна с бебешки дрешки.
Клодия позеленя от завист.
— Не понасям също и щастливите майки с гаджета!
— Виж я, та тя е надебеляла.
— Но е страхотно красива. От чуждото щастие ми се повдига.
Анаид се помъчи да измисли нещо за свое оправдание. Изпитваше известно неудобство от това, че е част от семейство, видимо тъй съвършено, сплотено и прекрасно.
— По цял ден спорят — добави и посочи родителите си.
Клодия изстена отчаяно.
— Още по-зле, много по-зле. Това означава, че се обичат — ревна с пълен глас. — А мен никой не ме обича.
Анаид се отказа. Нямаше смисъл. Освен това Селене, взела много присърце новите си отговорности, я викаше да й покаже удивително мъничка блузка, а зад нея вървеше Гунар, мърморейки сърдито:
— Виж, Анаид, погледни я. Не е ли истинска прелест?
— Голяма е — възрази Гунар.
— Ти да мълчиш, какво разбираш, ти, който не си имал деца от хиляда години.
— А Анаид?
— Никога не си й купувал дрешки.
Анаид се направи, че не чува разправиите им, и си представи Роса, пухкаво и дебело ревливо бебче, натъпкано в миниатюрната блуза на зелени и сини райета.
— Ще влезе ли в това? Прилича на кукленска.
Рок я изтръгна от ръцете й и си каза тежкото мнение:
— Голяма е. Много е голяма, това е за тримесечно бебе. А за Урт, за времето, когато ще се роди, не става, прекалено е тънка материята.
— Казах ти — натякна й Гунар.
Анаид и Селене се предадоха. Рок беше експерт. Ненапразно имаше седем невръстни братчета и сестричета и Елена, майка му, пак беше бременна.
Безпомощна, Селене остави чантата на земята.
— Не ставам за това.
Анаид я окуражи.
— Разбира се, че ставаш, мамо. Ще си страхотна майка.
— Пълна скръб съм.
— Няма такова нещо, ти си чудесна. Ако искаш, аз ще ти помагам.
— Още по-зле, Анаид. Нас не ни бива за това. Децата не са нашата сила.
— Но затова пък ми харесва и се надявам да се справя — защити се Анаид.
Селене й се усмихна с очарователна усмивка.
— Наистина ли?
— Ами разбира се. Струва ми се забавно да имаме бебе у дома.
Рок си позволи да се намеси:
— Кандидатирам се за помощник-съветник, ако, разбира се, ми позволиш.
— Еее, не позволявам на никого да ми отнеме поста! Аз, ще съм бащата — даде ясно да се разбере Гунар.
— А аз какво ще съм? Измамената и малко чалната лелка? — прекъсна ги Клодия, която не можеше да понесе да й отнемат главната роля за повече от половин минута.
— Ако предпочиташ, можеш да бъдеш лелята свалячка — предложи чистосърдечно Анаид.
Клодия направи обидена физиономия.
— Така значи. И се бъзикаш отгоре на всичко. Как можеш да се подиграваш на едно нещастно, изоставено момиче?
Анаид обожаваше лекотата, с която Клодия умееше да се измъква от всяка ситуация.
— Не задълго. Около теб има седем милиона души, от които, изчислено по теорията на вероятностите, трябва да има поне сто хиляди момчета, с които бихте си паснали идеално.
Клодия се озърна театрално.
— Нима? И къде са, щото не виждам наоколо нито едно. — Вдигна ръце към небето и извика, като се въртеше на всички страни: — Ехо! Къде си? Къде е момчето на мечтите ми? Чакам те. Няма нужда да ми паднат всичките сто хиляди едновременно, едно ми е напълно достатъчно.
Анаид се отдалечи на няколко крачки и незабелязано от всички зашепна нещо, мърдайки устни.
Тогава под краката на Клодия капакът на уличната канализация пропадна и тя се срути с гръм и трясък в зейналия търбух на големия град.
— Аааууу! — викаше Клодия, изчезвайки… като по някаква магия.
