Гледаше ги и виждаше как се възстановяват от раните си, изтощени, но живи. Дасил и Клодия разказваха премеждията си, като оцветяваха разказа си и му придаваха леко шеговит тон. Гунар и Селене бяха встрани от останалите, разискваха собствените си проблеми, онези, които бе решила с помощта на Бриджет, като я помоли да развали проклятието си. Имаше и още някой, който се оглеждаше и я търсеше. Рок. Мургав, висок и красив. Погледите им се срещнаха и докато се провираше сред тълпата, която ги разделяше, нямо я молеше с очи да го изчака.
Тъкмо тогава обаче тя чу гласа й: „Чакам те, Анаид."
Беше Сармик, млечната й сестра. Този път — да. Чуваше я добре, съвсем ясно. Беше така близо, трябваше да тръгне с нея.
Обърна се, но някой постави ръка на рамото й и я задържа. Вдигна глава и видя Рок, който й се усмихваше с палавата си трапчинка.
— Няма ли да ми дадеш целувка?
Анаид изобщо не се поколеба. Разделяш ли се завинаги, заслужава си да оставиш незабравим спомен. Двамата се целунаха продължително и Анаид се почувства толкова добре, че се уплаши дали ще има сили да изпълни намерението си.
— Заслужаваше си — промълви Рок.
— Кое?
— Дългото пътуване, за да получа целувката, която ми дължеше.
Анаид се засмя и се отдръпна от него.
— Трябва да тръгвам.
— Къде отиваш?
Анаид посочи към кратера.
— Дала съм обещание.
— Идвам с теб.
— Не, трябва да отида сама.
Рок я задържа с един последен въпрос:
— Скоро ли ще се върнеш?
Анаид, с плувнали в сълзи очи, не му отговори и без да се сбогува, бавно пое към върха.
Селене и Гунар също се бяха преоткрили, отчаяно и с изненада. И двамата не можеха да разберат причината за възродената им любов — без омраза, без озлобление, без желание за отмъщение. Но тя причиняваше болка на Селене, която се измъчваше и не искаше да поеме риска дотолкова да се вкопчи в живота, та да не намери сили да изпълни обещанието си, дадено на мъртвите.
— Нашата любов е прокълната. Нямаме късмет — съпротивляваше се, тръпнеща в прегръдките на Гунар, макар и да копнееше любовта им да трае вечно.
— Може би вече не е — с плаха надежда рече Гунар.
— Бриджет произнесе проклятието на хълма Домен. Забрави ли?
— Понякога проклятията могат да бъдат развалени с екзорсизъм[41].
Селене рязко го отблъсна.
— Нямам време или, по-точно казано, не мога да ти отделя време, понеже то не ми принадлежи.
Гунар стана сериозен.
— Какво искаш да кажеш?
— Дала съм дума да отдам живота си.
— На Макс ли?
— Не бъди ревнив. По-сериозно е, отколкото си мислиш.
— Да не си решила да жертваш живота си по някаква причина?
Селене сведе поглед. Гунар я хвана за раменете и я разтърси.
— Няма да го позволя, за нищо на света.
Селене се освободи от ръцете му.
— Заради Анаид е.
Внезапно Селене си даде сметка, че дъщеря й я няма, и отчаяно я затърси. Докато накрая я откри. Фигурката й бе заприличала на точица в далечината, само на няколко метра от димящия кратер.
— Анаид! — извика, отгатнала намеренията й, сочейки към върха.
И без дума да каже на Гунар, произнесе заклинание за илюзия и полетя, устремена към нея, с решимостта на човек, съзнаващ, че трябва да впрегне всичките си сили, за да спаси живот, живота на най-скъпото си и обичано същество.
Анаид обаче вече бе стигнала върха и се усмихваше на млечната си сестра, която беше с вярното си куче хъски, надвесена и загледана в бездната на кратера.
— Сармик? — повика я и сърдечно я прегърна.
След прегръдката двете се спогледаха. През цялото това време бяха толкова силно свързани. Сармик посочи скиптъра.
— Красив е.
Анаид й го подаде. Знаеше, че Сармик ще го използва справедливо и мъдро, ще бъде най-добрият вожд — матриарша на всички Омар и най-чудесната владетелка на жезъла. Тя, в чиито вени тече нейната кръв, която е нейното второ „аз", тя ще бъде истинската кралица на магьосниците.
— Твой е. Давам ти го от името на всички Омар. Използвай го предпазливо и благоразумно.
Развълнувана, Сармик погледна скъпоценния скиптър без капчица ламтеж. Ръката й беше чиста и свободна от стремленията, които разяждаха Анаид. Нейното великодушие и нейната всеотдайност бяха такива, че никога нямаше да се подаде на изкушението и никога нямаше да я ръководят властолюбието и амбицията.
Попокатепетл отново изрева оглушително и стените на конуса му потрепериха. Обгърна ги гъст облак от пара и дим.
Вулканът я призоваваше и Анаид, нерешителна, притисна към гърдите си торбичката с монети.
Сармик, със скиптъра в ръка, свали от шията си хубавия наниз и го сложи на Анаид.
— Мечката майка ще те закриля.
Анаид беше много развълнувана и преди да направи съдбоносната крачка, прегърна млечната си сестра и прошепна на ухото й своето предсказание:
— Ще бъдеш нашата кралица и ще управляваш Омар мъдро и с помощта на скиптъра на майката О.
Сбогуваха се със сълзи на очите.
— Бих искала да те опозная по-добре, но ще бъда горда да изпълня мисията си — прошепна Сармик.
Анаид изпитваше същите чувства. И тя трябваше да изпълни даденото обещание и да се предаде на мъртвите.
