Точно в този момент, в мига, в който събираше цялата си смелост, за да се хвърли в димящия кратер, Сармик рязко дръпна торбичката с монетите от врата й и със скиптъра в другата ръка скочи в празното пространство, последвана от вярното си хъски.
Двамата полетяха над облака от серни изпарения и изчезнаха в огнената паст на кратера.
Ужасена, Анаид понечи да се хвърли след нея, но ръката на Селене я задържа.
— Нееее!
В пещерата Мипулко змията Коатликуе запали лулата си и без да е нужно да поглежда към облака дим, който излизаше от внушителния вулкан, разбра, че е заситил глада си.
Анаид се разкашля, задушавана от пушека от колите. Не беше свикнала с трафика на задръстената от автомобили и хора улица в центъра на Манхатън.
— Сигурна ли си, че е тук? — попита тя Дасил, която отчаяно се оглеждаше на всички страни.
— Каза ми, че ще ме чака тук, на този ъгъл, срещу някаква будка с безалкохолни напитки.
Рок, здраво стиснал ръката на Анаид, посочи павилиона, но на ъгъла нямаше никой, който да прилича на майка, чакаща дъщеря си. Само някаква девойка в много къса пола, която крачеше на възвисоките си токчета, с балон в ръката, кукла под мишницата и чанта, купена от разпродажбите, преливаща от какви ли не джунджурии. Ближеше огромен облак от захарен памук и нахално се заглеждаше в лицата на минувачите с деца.
Ужасно притеснена, Дасил плахо се приближи до нея.
— Мамо? — предпазливо произнесе тя.
Младата жена замръзна, като вкаменена, оглупяла от вълнение. Плъзна поглед по Дасил, тръгвайки от краката и после продължи нагоре и все нагоре, затаила дъх, докато стигна до очите на момичето, което беше високо почти колкото нея.
— Не може да бъде!!! — извика ужасена. — Не е възможно да си ти! Дасил?
Вместо да я прегърне, направи крачка назад и притисна с ръка сърцето си. Дасил почувства как на гърлото й засяда буца и изпита неистово желание да си плюе на петите. Искаше да избяга от тази жена, която й бе дала живот, а сега не можеше да я познае.
— Това съм аз, мамо.
— Не ти вярвам — извика младата Омар, като захвърли куклата на земята със сърдито изражение. — Очаквах да си малко момиче…
Дасил се смути, а на Анаид й се прииска да притича до нея, за да я утеши, но Рок не й позволи. Беше твърде лично и не биваше да се намесват.
Клодия, няколко метра зад тях, снимаше сцената с мобилния си телефон и запамети момента, в който майката на Дасил плахо докосна тънката ръчица на дъщеря си и бавно я погали по бузата, мека като кадифе.
— Не вярвах, че имам толкова прекрасна дъщеря, толкова висока и очарователна… не, това не е истина. Вероятно сънувам. Ощипи ме, Дасил, ощипи ме. Хубавицата на мама, красивата ми гуанчита, лакомата ми ревличка.
Дасил широко отвори уста, а после я затвори, като риба на сухо. Отчаяно търсеше думите, с които трябваше да се обърне към майка си… но не ги намираше. За щастие, майка й бърбореше и за двете, та и повече:
— И какво стоя и те зяпам като малоумна? Хайде, ела тук да те прегърна. Толкова години мечтая за този момент, а сега стоим като пълни глупачки. Не ме гледай, все едно съм атомна бомба, аз съм майка ти. Ела при мен.
Анаид направо се изуми как се вкопчиха една в друга, така силно се стиснаха, само дето не им изпукаха костите. Приличаха си като две капки вода във всичко — в жестовете, в искреността, в ужасния си вкус при съчетаването на дрехите, в невероятната си спонтанност. Бяха очарователни, създадени една за друга и предопределени да се обичат.
Клодия ги снима безброй пъти, докато в един момент мобилният й телефон иззвъня.
— Мауро? — усмихна се тя и смигна на Анаид и Рок.
— Къде си? — попита я гаджето й.
— В Ню Йорк. Най-сетне фиестата свърши. Вече край, връщам се.
— Сега ли?
— Вече можеш да ми потърсиш местенце в твоята стая, за да сънуваме заедно.
— Ами… всъщност точно за това исках да говоря с теб, мисля, че няма да мога да те вместя.
— Защо, нали леглото ти е голямо?
— Да, но ще станем трима.
— Трима ли? — гласът й изтрещя. — Ти и аз, това прави двама. Знам да смятам, издържах си изпита по математика.
— С Хулия ставаме трима.
Лицето на Клодия стана мораво, после синьо, после зелено. Смени цветовете само за секунди.
— Хулия? Моята добра приятелка Хулия, която бях помолила да ти прави компания?
— Точно така. Наистина ми прави компания, а сега е мое гадже.
— Твое какво? — заекна невярваща Клодия, макар да го бе чула съвсем ясно.
— Гадже.
Клодия избухна, разрази се като тропически ураган:
— За каква се мисли тази нещастница, тази крадла, похитителка на чужди гаджета? Да не е по-различна от мен, да не прави нещо, което аз да не умея?
— Да, утешава ме. Така добре ме утешаваше, че накрая взехме да сънуваме заедно.
Клодия направо побесня.
— Какво си се разбързал? Не си ли чувал за търпение? Не можа ли малко да изчакаш?
— Клодия, пропилях цялото лято да те чакам.
— Нали ти харесваше да те измъчвам… — театрално изхленчи тя, по-скоро обидена, отколкото дълбоко наранена. Не бе разбил сърцето й, беше засегнал самолюбието й.
