— Изобщо не тежи — отказа Гунар, като не сваляше поглед от Селене.
Беше се разчувствал и на лицето му бе изписана замечтана и блага усмивка. Не призна, че му е приятно да я носи на ръце, но Анаид го разбра и без думи.
Положи я на леглото, свали й обувките и пуловера, а после я зави — толкова внимателно и грижовно, сякаш беше екзотично цвете. После, без да продума, отново нежно я целуна по устните и прошепна:
— Съжалявам, Селене.
Вече до вратата, Анаид беше нетърпелива и тропна нервно с крак, за да го накара да побърза. Тя не се извини на майка си, не я целуна и не пожела да се сбогува с нея. Баща й се позабави още малко, ровейки в чантата на Селене, извади мобилния й телефон и започна да натиска копчетата. Анаид наостри уши.
— На кого изпращаш съобщение? — попита, изпълнена с подозрение.
Баща й побърза да я успокои.
— Изтрих телефонните номера на приятелките й — прошепна й той.
И Анаид, макар и да не можеше да е сигурна дали я лъже, или казва истината, предпочете да му повярва. Беше се съюзила с него и сега бе в неговите ръце.
Преди да тръгне, хвърли последен поглед на спокойното лице на Селене. „Каквото повикало, такова се обадило", помисли си. И докато слизаше по стълбите с багажа си, се опита да се сети дали поговорката я знаеше от Деметер, или й я беше казвала самата Селене.
Вероятно пейзажът на Средиземно море, със слънчевите плажове, покрити със златист пясък, бе достоен да му обърне повече внимание. Може би провинциалните, заобиколени от планини, градчета с белокаменните си площади и с мавританските си църкви заслужаваха някоя и друга снимка. Може би полетата с портокалови дървета, отрупани с цветове, притежаваха наистина уникална красота. Всичко това обаче слабо интересуваше Анаид. Тя имаше очи само за Гунар.
Ако някой я бе попитал за него, би отговорила, без да се поколебае, че баща й е единственият светъл образ в целия този безличен, скучен и монотонен свят.
Не се уморяваше да го гледа и да го слуша. Гунар беше интересен човек, разностранен и разнолик, с богата история и безброй преживелици. Беше живял повече от хиляда години и този потресаващ факт, който за Анаид бе толкова непонятен, колкото и идеята за безкрая, я изпълваше с любопитство. Баща й беше невероятен, в буквалния смисъл на думата.
— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в Урт? — много сериозно я попита Гунар, след като напълни резервоара на колата.
Бяха на бензиностанция. Наближаваше пладне. Бяха преспали в някакъв мотел до морето, но на сутринта, оставяйки зад гърба си източния бряг, бяха тръгнали към вътрешността на страната. Пред тях, на север, още много далеч се провиждаха, забулени в мъгла, познатите очертания на планинската верига Пиренеите.
— Да, повече от сигурна.
— В Урт ще бъдеш под наблюдение. Не само от Елена, там е и Карен.
Анаид въздъхна.
— Искам само да видя Рок и да разваля магията, която му е направила Елена. Веднага след това си тръгвам — обясни, без изобщо да споменава за скиптъра.
Всъщност криеше от баща си истинските си намерения. Първо мислеше да си върне скиптъра, а после — да накара Рок да се влюби в нея.
Гунар поклати глава:
— Опасно е.
— За мен всичко е опасно. Трябва да съм винаги нащрек. Непрекъснато мисля какво трябва да направя, какво може да ми се случи…
Гунар нежно я погали по главата.
— Стига си мислила, поне сега недей. Дай си малко почивка. Забранявам ти да мислиш.
Хвана я за ръка и я поведе към кафенето.
— Хайде сега да нагостя скъпата си дъщеря с една голяма мръвка, печена на скара, добре подлютена и с гарнитура от аспержи — толкова вкусна, та да те накара да забравиш за всичко и единствената ти грижа да е как по-хубавичко да си оближеш пръстите.
Анаид поруменя от удоволствие и тръгна с него, без изобщо да се опъва.
Междувременно, докато старателно омитаха огромните си порции с месо, някакво странно същество, което ги бе наблюдавало свито в храстите, предпазливо се изправи и се приближи до пасата, като се мъчеше да остане незабелязано. Вдигна ръка, докосна с пръсти каросерията, произнесе някакви думи и задната врата тутакси се отвори, като по чудо. Чудноватата фигура се вмъкна в багажника, разположи се удобно и заповяда на вратата да се затвори. И вратата се подчини.
Външно колата си беше същата, както преди, само дето сега в нея се бе настанил тайнствен пътник без билет. На пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно, понеже ключалката не бе разбивана или насилвана. Затова Гунар и Анаид нищичко не забелязаха, когато, след като се навечеряха, се върнаха към колата, шегувайки се по повод изумителната способност на Гунар да поглъща крем-карамела, без да дъвче.
— Много е лесно — опитваше се да й обясни Гунар.
— Как го правиш?
— Обръщаш крема в една чинийка, поднасяш я до устните си, отваряш уста, всмукваш силно, все едно сърбаш, и крем-карамелът полита право в гърлото ти.
— Също като скиптъра… — тъжно прошепна Анаид.
