Анаид млъкна. Баща й беше прав, но той бе толкова специален за нея, толкова неповторим…
— Ами не знам, нещо ми става, изнервям се. Селене сигурно ужасно се е дразнела.
— Грешиш. Майка ти се забавляваше. Беше твърде самоуверена.
Анаид се почувства още по-зле. Баща й току-що й бе казал, че за разлика от Селене тя е неуверена.
За миг я споходи една мисъл, загложди я и я накара да изпитва угризения. Какво ли прави Селене? Как ли ще се почувства, когато се събуди? Дали не постъпи много лошо с нея?
Потърси успокоение в пръстена и понечи да го потърка, но с огромно изумление установи, че го няма.
— Пръстенът! — изпищя тя.
Гунар рязко наби спирачките и неволно врътна волана.
— Какво става?
Анаид се беше навела и отчаяно търсеше нещо опипом по пода.
— Пръстенът ми с изумруда!
— Голяма работа!… Знаеш ли как ме изплаши — смъмри я Гунар.
— Няма го!
— Него го нямаше още снощи — подхвърли Гунар, вече овладял управлението на колата.
Анаид се помъчи да си спомни. Беше го свалила, за да си превърже ръката. Това е. Забравила го е в хотела и Селене щеше да го намери на тоалетката в банята.
За да не мисли повече за това, запя с пълно гърло. Беше добра и изпитана терапия за изхвърляне на лошите мисли от главата. Гунар се присъедини и скоро пееха на два гласа баладични келтски песни, а в колата се възцари атмосфера на носталгия по далечните мъгливи пейзажи.
Около двеста километра по-нататък, приближавайки дефилето, след което се разливаше долината на Урт, гласът на Анаид взе да скрибуца фалшиво, понеже забеляза, че дясната й ръка неудържимо трепери. Опитваше се, но не можеше да я овладее. Ръката й пареше, а отвътре я изгаряше чувство на безпокойство. Изпитваше неистово желание да хване скиптъра. Той я привличаше, притегляше я, викаше я. Беше близо и тя го усещаше.
— Какво ти е? — Гунар я поглеждаше с крайчеца на окото си, като същевременно се стараеше да не изпуска от вниманието си пътя.
— Ами май че… мисля, че трябва да отида до тоалетната — излъга го смутено тя.
Гунар разкърши рамене. От дългото каране мускулите му се бяха схванали.
— Вече почти стигнахме. Къде искаш да спра?
От известно време Анаид точно за това си мислеше. Не можеше да си влезе у дома посред бял ден. Не можеше и крачка да направи в градчето, а и на което и да било обществено място в диаметър от двайсет километра наоколо, без да я забележат. Всички я познаваха. Рано или късно мълвата за пристигането й щеше да плъзне и предавана от уста на уста, бързо щеше да стигне до ушите на Елена или на Карен. Не биваше да допуска да й се месят и да развалят плановете й. Трябваше да бъде предпазлива и да се движи незабелязано.
— Знам едно място за пикник до реката. Има чешма, тоалетна с мивка и може да се спре за кратка почивка. Да си купим нещо за ядене от супера и да изчакаме да се стъмни.
Много скоро стигнаха навеса с масите, който служеше като закусвалня. Спряха колата и тя съзря черните тополи, разлюлени от вятъра, каменните маси и почернелите от дълга употреба барбекюта. Усети странен гъдел в корема си. Гледката й напомни за някогашните неделни дни, прекарвани със Селене и с Деметер. Ето че отново си беше у дома. Това беше и винаги ще си остане нейният роден край.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
Вече се бе смрачило, беше настъпил онзи тайнствен час от денонощието, наситен със сенки и шепоти, но Анаид не бе гладна, а само жажда да си върне скиптъра. Бяха близо до дъбовата гора и до пещерата. Трябваше да намери някакво оправдание.
— Ще ми се да се поразходя малко, да се поразтъпча…
Гунар се съгласи.
— Добра идея. Аз лично, ако е възможно, дори бих потичал.
— Направи го — поощри го Анаид, внезапно въодушевена от идеята да остане насаме, без баща си, дори само за малко, за миг, който щеше да й е достатъчен да изтича до пещерата и да даде пълна свобода на тайното си желание. — Аз предпочитам да се разходя.
Гунар лукаво й намигна и този път Анаид посрещна възторжено съучастничеството, което се установи между двамата с този малко хашлашки жест.
— Защо пък не? — промърмори Гунар, като лошо момче.
— Защо пък не — отвърна Анаид и на свой ред му смигна.
— Никой никога няма да узнае за това.
— Много добре ти се удава.
— Кое?
— Намигането.
— Нима? Направих го неволно — отвърна Анаид съвсем сериозно, дори прекалено сериозно.
И с това успя да накара баща си да избухне в смях.
Гунар стартира в красив спринт, все едно преследваше див заек, и Анаид си го представи какъв е бил като млад, преди хиляда години, с дългата си коса, събрана и вързана с кожена лента, как пъргаво тича, излязъл на лов с лък, преметнат през рамото, подвиквайки на ловните си кучета. Още не можеше да повярва, че наистина е толкова невероятно дълголетен.
— Чакай, чакай! Остави ми ключовете на колата, моля те! — извика след него Анаид, като изведнъж се сети, че сандалите й не са най-подходящите обувки за тичане из гората.
Вече в полет, Гунар й ги подхвърли, без да спира, и Анаид, опитвайки се да ги хване във въздуха, си удари единия пръст. Баща й направо не си знаеше силата.
