Чувстваше се жертва на фатална обреченост. Мисълта за скиптъра непрекъснато я преследваше и все се намираше нещо да я върне към него. Свързваше всичко с неговата сила, с това, как мощно я привлича, със знака, с който я бе белязал. Предната нощ се бе преборила с потръпването на ръцете си и с мощното неудържимо желание да го притежава, но сега отново я завладяваше онази странна вътрешна тревога.
— Скиптърът… — повече не можеше да се сдържа — Селене ми каза, че ти си го откраднал.
Гунар реагира остро:
— Излъгала те е.
Анаид се опита да го прилъже и да измъкне тайната:
— Ти как мислиш, къде може да е?
Гунар обаче не беше вчерашен. Знаеше повече за нещата, които ставаха около него, отколкото даваше вид.
— За това ти трябва да си наясно.
— Аз?
— Я си покажи ръката.
И понеже упорито се правеше на разсеяна, той сам я сграбчи.
— Опитвала си да откриеш къде се намира скиптърът, нали?
Усетила, че е хваната, Анаид скри ръка зад гърба си.
— Той е мой. Някой ми го открадна и ако това не си ти, значи е Селене.
— Затова ли отиваме в Урт? Там ли е скиптърът?
Анаид наведе засрамено глава.
— Да.
Анаид се боеше, че той ще иска повече подробности, но Гунар само тактично отбеляза:
— Толкова ли беше трудно да ми се довериш?
— Не посмях.
— Селене ти е втълпила, че съм ти враг.
— Не, не е така.
Но си беше точно така. Рано или късно опасенията на майка й трябваше или да се потвърдят, или да се разсеят. Анаид се опита да смени темата:
— Татко, моля те.
— Добре — склони Гунар.
Осъзна, че за първи път в живота си се бе обърнала към него с „татко" и видимо достави удоволствие на Гунар.
— Повече няма да споменавам за скиптъра — успокои я той, като отвори предната врата към мястото на шофьора.
Анаид хвърли поглед наоколо. В далечината се загатваха неясните очертания на планинските склонове. Вече бяха поели на север и времето беше захладняло.
— Почакай малко, трябва да си взема пуловер — викна тя.
Бързо отиде към багажника, вдигна със замах капака и в същия миг почувства остро пробождане в лявата си ръка. Внезапно я заля силна топлина, сякаш нещо я опари. Вдигна очи и срещна пронизващия поглед на Гунар.
— Изгори ме! Ти беше.
— Аз ли? — объркан се отбраняваше той.
— Така ме погледна, че виж, причини ми болка.
И му показа червено петънце на ръката си.
— Ама и ти си една актриса! Била е просто бълха.
Това разсея страховете й и тя се усмихна облекчено.
Вече безгрижна и успокоена от усещането за сигурност, което й даваше присъствието на Гунар, Анаид изобщо не обърна внимание, че пакетите в багажника бяха разместени и не забеляза съмнителната купчинка, покрита с одеяло. Отвори сака и си взе червения пуловер, който Селене й беше купила предния ден. Канеше се да затвори, когато й се стори, че долавя нещо съмнително.
— Хайде, да тръгваме — подкани я Гунар.
— Почакай — рече Анаид, застанала внезапно нащрек.
— Сега пък какво има?
Анаид прокара ръка по пуловера, поднесе го към носа си и го подуши, така както я беше учила да го прави Деметер.
— Тази миризма. Не е моя.
— Естествено — съгласи се Гунар. — Не може да мирише само на теб. Пуловерът е попил и мириса на Селене, и на фабриката, на магазина, на продавачката, на хотела…
Не й прозвуча особено убедително. Продължи да бърчи нос.
— Да, но тази миризма е съвсем прясна.
Служителка от бензиностанцията мина край тях и кокетно се усмихна на Гунар, прокарвайки пръст по прашния покрив на колата, като човек, който гали талисман.
— Хубава кола — тъпо изкоментира тя, като изяждаше с поглед Гунар. — Да ти измия ли стъклата?
Анаид тутакси забрави за странната миризма и рязко затръшна капака на багажника, за да прогони натрапницата, която се увърташе около баща й.
— Не, благодаря — побърза да отговори вместо него тя.
Разбира се, че беше прав. Миризмите оставаха. Всички мацки, които се бяха доближавали до Гунар, оставяха миризмите си, просмукали се в каросерията на пасата, в тапицерията, дори в дрехите.
— Много са мръсни — не се отказваше момичето, като се направи, че не я е чула. — Отдалеч ли идвате? — открито полюбопитства тя.
Гунар привличаше женските погледи и оставяше зад себе си въздишки и многозначителни усмивки.
— По-далеч, отколкото можеш да си представиш — отговори загадъчно Гунар, включвайки се в играта.
Анаид си сложи червения пуловер.
— Хайде, скъпи, да тръгваме. — Анаид натърти на милото обръщение, с явното намерение да заблуди момичето.
С това успя да накара служителката объркана да вдигне глава и да ги погледне внимателно, за да се увери, че е чула добре и че може би онази, която тя бе взела за дъщеря на този толкова красив мъж, всъщност е младата му съпруга. Но номерът не мина. Анаид прекалено много си приличаше с него.
— Дъщеря ти май много бърза.
— Неспокойна душа. Като майка си. Ето, вземи и благодаря — подаде й монета Гунар и й намигна закачливо, с което окончателно вбеси Анаид.
Той потегли, а тя яростно го нападна:
— Защо й намигаш на тая тъпачка?
— Кой, аз ли? Да съм й намигнал?
— Да, ти. Видях те.
— Било е неволно.
— Винаги ли намигваш на непознатите мацки неволно?
— А ти винаги ли си толкова ревнива?
