— Чакай ме утре тук, в три часа. Почини си, няма нужда да пазиш пред пещерата. Мога сама да се погрижа за себе си.
Дасил обаче отново я изненада:
— Много внимавай. Изпили са кръвта на бебе Омар, близо до долината.
— Откъде знаеш? — стресна се Анаид, с ужас в очите.
— Чух Елена да говори за това.
Било то поради трагичната новина, която научи от Дасил, или поради тежката сянка, която хвърляха на свечеряване тополите, от ромона на водата или от силната миризма на току-що опечен хляб, който довя вятърът от Урт, но в момента мъка налегна Анаид и стисна гърлото й. Изпитваше тъга по неотдавнашното си детство, по майчините целувки, по здравите ръце на баба си Деметер, по Елена, Карен и всички Омар. Всички зависеха от нея и от нейното безстрашие. Не пожела да погали тюркоазената си гривна, за да изличи миналото. Миналото й вдъхваше сили, даваше й смисъл на живота, на мисията й. Страданието й вливаше сили и енергия. В момента бе готова едва ли не да свали гривната и да я запокити надалеч. Какво би останало от нея без детството и без спомените й? Тя беше Анаид, една неразривна цялост, не можеше с лека ръка да изтрие произхода си, да задраска с един замах корените си и да се отрече от клана си, от семейството си и от чувствата си. Можеше обаче да си признае грешките и да види заблуждението си. Жените Омар продължаваха да умират и тя нямаше право да проявява повече безотговорно отношение към задълженията си. Беше взела решение. Не биваше повече да отлага.
Върна се в пещерата и съвсем честно си призна пред Кристине, че се предава.
— Не мога.
Кристине не се ядоса, прояви разбиране:
— Опитай още веднъж.
Анаид обаче вече беше решила.
— Приготви ми омайно биле. Ще ми трябва.
Кристине, обикновено толерантна и снизходителна, този път сви устни неодобрително:
— Опасно е.
— Защо?
Кристине започна да дава признаци на изнервеност.
— Има едно пророчество… Не знам дали ти е известно.
Бялата дама млъкна, очакваше реакция от Анаид, но тя нямаше представа за какво й говори.
— Чувала ли си стиховете на Ева Лус?
Анаид кимна утвърдително.
— Горе-долу.
— Изрецитирай ми нещо нейно.
Анаид се напрегна да си спомни част от всичко, което й бяха преподавали, и изрови от паметта си стиховете на поетесата Ева Лус.
Тя, най-красивата, сама ще преследва смъртта.
Ако подаде омайното биле,
ако отпие от забранената чаша,
ако произнесе заклинание за връщане към живота,
тъжна ще е съдбата на избраницата.
Кристине го разтълкува:
— Ако даде на някого любовно биле, избраницата ще е застрашена от смъртна опасност. Не го прави, изключително рисковано е.
— Но това е просто поезия — възрази Анаид, предварително убедена в правилността на решението си.
Бялата дама тръсна глава в знак на несъгласие и златистите й коси се разлюляха.
— Грешиш. Идеята е подсказана от проклятието на Оди.
Самото споменаване на Оди силно впечатли Анаид.
— Проклятието ли? Какво проклятие?
Кристине се почувства неловко.
— Не си ли чувала за него?
— Не.
— В действителност то не е написано.
— Тогава?
— Но се говори за него, предавало се е от уста на уста. Твърди се, че Оди, преди да изчезне, е проклела дъщерите си от Ш и всичките им потомки.
Анаид почувства любопитството й да се събужда.
— И какво гласи проклятието на Оди?
Кристине не можеше да го пази в тайна.
— Нещо горе-долу като това, което Ева Лус е написала в пророческите си стихове.
— Вярваш ли на Ева Лус?
— Да.
— Но ти си Одиш, а Ева Лус е биле Омар.
— И Одиш, и Омар вярваме в едни и същи пророчества и се опитваме да не предизвикваме съдбата. — Кристине сведе поглед. — Не искам да загинеш, Анаид.
Момичето потрепери.
— Това ли било? Страхуваш се да не ме застигне пророчеството и да умра?
Кристине само поклати глава:
— Да.
— Добре, тогава Дасил ще даде на Рок любовната напитка и бързо ще изчезне, за да не види нея, а мен.
— На твое място не бих предизвиквала съдбата — възрази Кристине.
Анаид обаче упорито и егоистично държеше на своето:
— Така ще направя. Искам Рок да изпие любовното биле и да се влюби в мен. — Тя завъртя ръка във въздуха, сякаш държеше скиптъра. —
И скиптърът послушно се отзова на повика й.
Кристине я гледаше с възхищение.
— Вече е част от теб.
И наистина, скиптърът и Анаид бяха едно неразделно цяло. Излъчването на ръката й, слято с блестенето на скиптъра, вече се бе превърнало в естествено свойство на дланта й, в нейна вътрешна характеристика.
