— Ако наистина ти е приятелка, нека се покаже. Ще ти направя услугата, за която ме молиш, но определено цялата история ми се струва толкова извънземна, че ако пия от твоето разхладително, ще се почувствам пълен идиот — рече ухилен до ушите Рок, със закачливи пламъчета в очите и с очарователната си съблазнителна трапчинка.
Анаид не му мисли много-много. Погали сапфира си, изправи се и излезе иззад храстите с гордо вдигната глава.
Рок остана като гръмнат, направо пребледня. Разтърка очи и пак ги отвори, втренчен в нея. Физиономията на момичето пред него му се струваше позната, доста позната, но същевременно някак далечна и смътна.
— Здравей — поздрави я, почти оглупял.
— Здравей — отвърна му Анаид със спокойствие, което изненада и самата нея.
— Ти не беше ли… — щракна с пръсти той, като се мъчеше да се сети.
Анаид се усмихна непринудено. Рок очевидно бе затруднен и объркан. Тя владееше положението. Затова събра цялото си самочувствие, което през последните дни бавно бе натрупвала благодарение на търпението и усилията на Ледената кралица. Усещаше се красива, силна, мъдра и могъща. Почувства се способна да подчини волята на Рок с едно-единствено свое дихание, да го хипнотизира само с един поглед, да получи желаната целувка само като си я пожелае.
Баба й беше права. Тя притежаваше чудодейна сила. Преливаше от вълшебство. Беше избраницата, владетелката на скиптъра. Беше млада, хубава и особено интелигентна. Рок й беше в ръчичките, а съвсем скоро щеше да падне и в краката й. Нещата не бяха толкова трагични. Направи знак на Дасия да се дръпне встрани.
— Да, това съм аз, стара твоя приятелка — подхвърли му загадъчно.
— Май наистина те познавам, но не си спомням името ти.
Анаид се изненада от странното въздействие на билето на забравата. Може би Рок не успяваше да я свърже с онази Анаид — грозноватичка и необщителна, от по-долен клас. Толкова по-добре.
— Пийни от сиропа и ще си спомниш.
Рок самонадеяно сви устни в подигравателна усмивка и тръгна към нея. Гледаше я втренчено, право в очите. Анаид трепна, но се овладя и невъзмутимо посрещна предизвикателството.
— Какво, ще ме омагьосаш ли? — попита Рок и лукаво й смигна.
Анаид се разсмя от сърце и също му намигна. Гунар я бе научил да реагира бързо.
— Ами да, естествено. Как се сети? До гората сме, а аз съм вещица, която живее в гората, това момиче е дяволски хитро зелено човече, което ми помага да осъществявам плановете и капризите си.
Рок се включи в играта:
— И разхладителното ти, естествено, е омайно биле.
Анаид си помисли, че не трябва да сваля очи от него. Не искаше да пропусне мига, в който погледът му ще грейне под въздействието на питието. С един замах изтръгна от ръцете на Дасил манерката.
— Опитай.
И подаде на Рок напитката.
Направи го съвсем импулсивно. В момента беше забравила за предупреждението на Кристине, за проклятието на Оди и за стиховете на Ева Лус. Останалият свят бе престанал да съществува за нея.
Рок пусна кормилото на колелото.
— Остави на мен — заповяда тя на Дасил, без да я поглежда.
Рок пое манерката от ръцете на Анаид, леко я докосна и Анаид потръпна.
„Ще поднесеш омайното биле…", беше предрекла Оди злокобно. И предсказанието й се сбъдваше.
Дасил обаче схвана опасността и си запуши устата с ръка, за да не извика. Рок отвинти капачката, помириса странната течност с дъх на мента и надигна манерката с дясната си ръка. После жадно отпи и несъзнателно се опря на колелото си. Дасил го придържаше само с една ръка. Залитна назад и падна, а колелото, заедно с Рок се стовариха върху нея. Всичко стана невероятно бързо и Дасил прекалено късно си даде сметка, че няма да може да скочи, за да се скрие в канавката край пътя, както го бе оттренирала предварително, понеже беше затисната от тялото на Рок и заклещена под гумите на проклетото колело.
Анаид изпищя.
Дасил изпищя.
Нито едната, нито другата не успяха да спрат вълшебството и да попречат на Рок, изненадан от падането на Дасил, да погледне към нея, след като току-що бе отпил от отварата.
Дасил се беше свила на кълбо и не смееше да диша. Надяваше се той да не я погледне и нищо да не последва, но вече беше прекалено късно. Неизбежното се бе случило.
Анаид понечи да направи нещо, но беше парализирана от ужас. Най-страшното стана, и то под носа й. Тя вече не съществуваше. Рок имаше очи само за Дасил.
Рок скочи, изправи колелото, измъкна Дасил, вдигна я във въздуха и й се усмихна като оглупял.
— Лека си като перце!
Естествено, Дасил не бе никак тежка, понеже бе само кожа и кости — мършава и без капчица изящество. Но съдейки по глупавото му изражение, Рок очевидно възприемаше посвоему оскъдните й килограми, отъждествявайки ги с лекотата на нещо ефирно и красиво.
Анаид заби нокти в ръката си до кръв. Не, това не може да е истина. Сигурно ще се окаже шега, някаква лоша шега.
Рок пренебрегна всички възражения и сложи Дасил да седне на рамката на колелото.
— Ще те заведа у дома, за да те види майка ми.
Анаид поиска да каже нещо, но беше онемяла от изумление. Идеше й да плаче, да рита, но нямаше никакъв смисъл. Любимият й изобщо не я забелязваше.
