— Ако не се справя без чужда помощ и се наложи, ще трябва да го заведем в болницата.
Ковачът, като практичен човек, се захвана за работа.
— Ще сложа децата да спят и ще запаля колата да е готова, та да не се бавим.
Когато останаха отново сами, Елена сграбчи ръката на Карен.
— Моля те, погрижи се за него като за собствен син. Доверявам се изцяло на теб.
— Къде отиваш?
Когато ставаше дума да защити децата си, Елена беше като разярен звяр.
— Да намеря Дасил и оная Одиш — заяви решително тя.
Анаид летеше сред короните на дъбовите дървета, като ловко избягваше да се блъска в младите клони, които бяха избуяли прекалено много и се изпречваха на пътя й. Полетът й бе посрещнат от изумения поглед на бухалите и сумтенето на кукумявките.
При все това нито горските обитатели, нито усилията да маха постоянно с криле и да оглежда внимателно пътеките, лъкатушещи през дъбравата на няколко метра под нея, не й пречеха да мисли. Търсеше Дасил и въпреки внушителните си криле, покрити с пера, мозъкът и мисленето й не се бяха променили. Или май да?
Анаид почувства, че й става мъчно.
В последно време не можеше да се познае. Правеше всичко поривисто, припряно, ненаситно и в крайна сметка нещата се получаваха не както трябва. Какво му беше станало на Рок? Защо бе изпаднал в несвяст? Сериозно ли беше? Всичко се беше развило невероятно бързо и не й остана време да го асимилира.
Приблизително преди час крадешком бе влязла в къщата на Елена и беше заплашила Дасил веднага да се маха оттам. Влезе със свито сърце, с пълното съзнание, че се промъква в дома на приятелката на майка си, библиотекарката, която беше осигурявала любимите й книги, жената, която я прие у тях, когато Селене изчезна. А сега влизаше като крадец през прозореца, без да й се обади, под прикритието на мрака.
Стоеше сгушена в коридора, изчаквайки удобния момент да се вмъкне в стаята на Дасил, и чу как Карен пристига. Съвсем ясно разпозна пеещия й глас и бързите й стъпки. За миг краката й се подкосиха. Наложи си да потисне желанието да слезе във вестибюла, да я целуне и да седне на коленете й. Липсваха й спонтанният й смях, безкрайните им сладки приказки, горчивите й сиропи и нежните й прегръдки. Съжаляваше за всичко и беше готова да върне лентата назад, да слезе по дървените стълби, да седне на масата да вечеря заедно с Карен и Елена и да признае, че е дала на Рок омайното биле. Желаеше да се освободи от отговорностите и да се чувства отново млада и послушна вълчица.
Точно тогава съгледа Рок да излиза в коридора и тихичко да чука по вратата на стаята, която Дасил делеше с близнаците. Прилепи се към стената, за да не я забележи. Той криеше нещо зад гърба си. Дали не е роза? Анаид не можеше да повярва. Нали не се кани наистина да подари цвете на Дасил? Оказа се точно така. Рок подаде на изумената Дасил градинска роза и я накара да вдъхне благоуханието й.
На Анаид нервите й се изопнаха до скъсване, щом видя Дасил да го дарява с очарователна усмивка, за която дори сама не подозираше колко е прелестна, и как Рок пристъпи към нея, умиращ от желание да я целуне. Задължително трябва да се намеси. С едно простичко заклинание успя да предизвика вятър и отвореният прозорец силно хлопна, и то с трясък, който стресна Рок и Дасил и ги накара да подскочат и да се откъснат един от друг. Това беше достатъчно. Уплахата беше прекъснала вълшебството на момента и те се отдръпнаха един от друг изплашени. Анаид изчака да затворят вратите, преброи до десет и връхлетя с гръм и трясък в стаята на Дасил. И тогава експлодира. Беше ужасно сърдита, очите й мятаха огън и жупел, нахвърли се върху момичето, нарече я „гаднярка, натрапница, навлек, измамница". И я изгони без право на възражения.
— Изчезвай! Махай се оттук, чуваш ли ме? Ти си виновна за всичко. Да не съм те видяла повече.
Дасил изхвърча надолу по стълбите, забравила за всяка предпазливост, без да внимава никой да не я види и да не разбере, че си отива.
Анаид веднага съжали, че бе избухнала в пристъп на ярост, като си спомни каква е била самата тя на възрастта на Дасил, на нейните килограми и с нейния ръст, и се чувстваше онеправдана, изоставена или беззащитна. Но нямаше време да поправи стореното зло. Намерението й беше друго, и то съвсем различно.
Тихомълком се плъзна покрай стените на коридора към вратата на Рок. Веднъж стигнала дотам, пусна в действие магията, като не пестеше нищо от уменията и способностите си. Загаси лампата, вмъкна се в стаята в тъмното и докато Рок опипом безуспешно се мъчеше да намери настолната лампа, за да светне, Анаид наля отварата за забрава в една чаша с вода, която беше на нощното му шкафче. Кристине я беше предупредила да не слага повече от десет капки, разтворени във вода, но в тъмното й бе трудно точно да преброи и предпочете да са в повече, отколкото недостатъчно. „Така ще забрави дори Марион", помисли си тя. После прошепна тихичко на ухото му:
— Вода, имаш нужда от вода, жаден си, мъчи те страшна жажда. — И му подаде чашата в тъмното.
