Елена го пое със страхопочитание и го загърна в полата си, за да не го пипа с голи ръце. В този момент Анаид вече съжаляваше, че й го бе дала, и протегна ръка, но Елена го дръпна и го скри в гънките на полата си.
— Върни ми го — помоли я Анаид. — Ще го пазя… докато дойде Селене и вземе решение.
— Не, няма — твърдо отказа Елена.
— Дай ми го, моля те, дай ми го.
Елена, непреклонна, дори не я удостои с отговор.
— Коя Одиш забърка билето?
На Анаид това й дойде като спасение свише.
— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли скиптъра?
Елена нищо не отвърна и Анаид изтълкува мълчанието й като знак за съгласие.
— Бялата дама.
Елена стана бледа като платно.
— Тя тук ли е?
Анаид се досети, че Селене й е признала за родството им с нея.
— Помага ми. Тя победи Баалат.
Елена изобщо не й повярва.
— Излъгала те е, глупаче, и е отровила Рок. Трябва да разбереш рецептата на отварата за забрава и после веднага да се махнеш от нея.
Анаид се съгласи, без да му мисли. Беше готова на всичко, за да си върне властта.
— Добре, съгласна съм, само ми дай скиптъра.
Елена реагира рязко:
— И дума да не става
Анаид се натъжи. Ръката й пареше, не й достигаше въздух. Извика силно:
—
Но Елена, която всичко знаеше и от всичко разбираше, неутрализира силата на заклинанието й:
—
Като си даде сметка, че скиптърът не й се подчинява, Анаид се разгневи на Елена. Как се осмеляваше да отнема на избраницата онова, което бе само нейно? Почувства, че е в правото да си отмъсти. Елена го заслужаваше.
— Искаш ли да знаеш защо Селене е дала отварата за забрава на Рок, когато е бил само на една годинка? — изрече неочаквано и за самата себе си с чужд, неузнаваем глас.
Елена за миг се замисли, отклонила вниманието си. За какво ли говори?
— Какво искаш да ми кажеш, Анаид?
— Имала си дъщеря, която е умряла от ръката на финикийката Одиш. Рок е видял всичко.
Елена замръзна. Нещо инуитивно й нашепваше на ухото, че Анаид говори истината, въпреки че друга част от нея отказваше да го приеме. Имаше осем деца, всичките момчета, и при всяка поредна бременност се бе надявала на момиче, което да наследи от нея кръвта Омар и да бъде нейната гордост. А сега Анаид твърдеше, че имала дъщеря, станала жертва на Баалат.
— Лъжеш. Лъжеш, за да изгубя контрол над себе си и да ти върна скиптъра — отвърна жестоко наранена Елена.
Анаид почувства, че е на крачка да си върне скиптъра. Засегна отдавна забравената тема и беше улучила право в целта: определено много бе разстроила Елена. Продължи да дълбае в раната. Скоро скиптърът щеше да е неин.
— Така ли мислиш? Защо не попиташ оракула на езерото. Казвала се е Диана. Затова аз съм била наречена Диана, понеже Селене се е чувствала виновна за смъртта й.
— Замълчи! — кресна Елена и си запуши ушите.
Анаид обаче забеляза, че ръката видимо трепери, на опасно близко разстояние до скиптъра. Елена беше на ръба да изгуби разсъдъка си. Досега никога не си го бе признавала. Пред никого не бе споделяла за мъката си, но някъде дълбоко в съзнанието си, в далечните спомени, които се мъчеше да забрави, знаеше, че е имала дъщеря и не е могла да я защити.
Болезнената мисъл да си представи своето бебче — малкото си момиченце, в ноктите на една Одиш надделя над разума и я пречупи. Безсилна да се овладее, Елена се поддаде на импулса си, протегна ръка, хвана скиптъра и го размаха над главата си, произнасяйки някакви неразбираеми слова.
И изчезна.
Дасил, напълно изумена, направи крачка напред и опипа празното пространство.
— Изчезна!
Анаид беше не по-малко объркана. Страхът сковаваше тялото й, а вътрешностите й се бяха свили на топка.
— Открадна ми скиптъра. Видя ли? — възкликна тя уплашена.
Липсата на скиптъра предизвикваше в нея странното чувство за мигновена безпомощност, на разголеност и страх.
— Беше много жестока с нея — упрекна я Дасил.
— Всичко, което й казах, е истина. За нищо не съм излъгала! — оправда се Анаид и се хвана за гърлото. Усещаше, че се задушава.
— Една майка Омар, преживяла подобно нещо, никога не трябва да научава истината — възрази Дасил с поучителен тон, нещо, което Анаид ненавиждаше.
Затова реши, че е по-добре да я излъже, заслужаваше си го.
— Виж какво, Дасил, скиптърът ми трябва. Животът на Рок зависи от това.
— Сигурна ли си? — попита предпазливо тя след кратко мълчание.
Анаид се обнадежди:
— Разбира се! Ако скиптърът е у мен, ще спася Рок. Хайде, помогни ми.
Дасил изпитваше ужасна вина, задето бе взела участие във всичко това, и промълви с умоляващ глас:
— Да, направи го. Моля те, спаси го.
Анаид вдигна отчаяно ръце.
— Да, но работата е там, че не знам къде се дяна Елена.
— Как така не знаеш? Нали ти самата го каза.
— Какво съм казала?
— Да попита оракула от езерото.
На Анаид й идеше да се удари по тъпата кратуна. Ами да, разбира се. Заслепението на Елена бе свършило повече работа, отколкото волята й.
Ръцете й отново се превърнаха в криле и се покриха с пера, тя ги разпери и политна.
— Внимавай. Елена притежава голяма сила — извика след нея Дасил.
