Рок се подчини на внушението, протегна ръка, взе чашата, поднесе я към устата и отпи. Почти веднага се хвана за главата, с жест, който показваше, че внезапно му се е завило свят. Анаид се стресна и без да осъзнава какво прави, тялото й реагира спонтанно, а ръцете й се превърнаха в криле. Учудена и изплашена, ги размаха енергично, за да избяга. Но Рок, като чу тъй близкия шум, протегна свободната си ръка и докосна лицето й. Анаид почувства топлия допир на дланта му върху устните си и застина неподвижно. Искаше той да я види, да я погледне в очите… И в този миг луната се показа иззад облака, отвръщайки на желанието й, и освети малкото помещение.
Действително само на няколко сантиметра от нея Рок втрещен я гледаше. Зениците му се свиха, а лицето му побеля. Той се вкопчи в нея пламенно.
— Анаид, Анаид, не си отивай. Остани, Анаид, помогни ми.
Гласът му бе накъсан и жален. Също като писъка на Карен, който долетя през прозореца точно в този момент. Като шума от чашата, която падна на пода и се разби на парчета. После Рок се строполи, без Анаид да може да го задържи. С крилете това беше невъзможно.
Сърцето й биеше до пръсване. Мъртъв ли беше? Не, невъзможно. Всичко бе станало така внезапно, толкова неочаквано бързо. Все пак не можеше да остане, за да направи нещо и да му помогне. Карен и Елена крещяха и се качваха по стълбите на бегом. Всеки момент щяха да влязат и като я открият тук, да я обвинят за бедите, които бе причинила.
Затвори вратата със заклинание и излетя през прозореца, потъвайки в спасителния мрак на нощното небе, обсипано със звезди.
Вече в далечината чу трясъка от падащата врата и риданията на Елена. Надяваше се вещината и уменията на Карен да помогнат на Рок и се помоли горещо той да забрави за последната им среща и да си помисли, че е било само халюцинация.
Беше летяла дълго, преди най-сетне да зърне между короните на дъбовите дървета мяркащата се фигурка на Дасил. Тичаше като младо подплашено сърне, без да я спират клоните и тръните по пътя, които разкъсваха дрехите й и деряха кожата й. Бягаше, сякаш е видяла самия дявол, и Анаид, измъчвана от чувство за вина, помисли, че може би я плашеше повече и от Сатаната.
Но малката не беше сама. Точно в момента, когато Анаид започна да се спуска към нея, забеляза как някаква жена на кон, която я следваше с голяма скорост, я застига, изпреварва я и й пресича пътя, принуждавайки я да спре.
Вцепени се от изненада. Беше Елена, която с помощта на заклинание за илюзия, бе яхнала магически бегач и я бе догонила в галоп. Елена, едра и пълна, се закова пред дребничката Дасил.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Дасил се строполи в краката й, обляна в сълзи.
— Съжалявам, много съжалявам, аз… не исках…
— Не искаше ли? Тогава защо го направи?
Анаид кръжеше над тях, без да се намесва. Веднага щом Дасил си признаеше всичко и издадеше и нейното участие, се налагаше да се появи. Пред Елена увъртанията не вървяха. Съдбата й вече беше предрешена, но отговорът на Дасил я изненада:
— Беше просто каприз.
— Каприз, значи? Откога даването на любовна отвара минава за каприз?
— Исках да накарам Рок да се влюби в мен, а не знаех как — излъга малката, за да не издаде Анаид.
— Лъжеш! Няма начин да си го измислила сама. Тук е намесен още някой… Къде е онази Одиш, която те е въвлякла в изкушението?
Слабоватичката и крехка наглед Дасил събра смелост и вдигна глава. Неочаквано се изправи на крака и дръзко погледна Елена в очите.
— Само аз съм отговорна за своите действия. Аз и никой ДРУГ.
На Анаид й се прииска да я разцелува.
— Много добре — надвеси се над нея Елена, още по-заплашителна с почти стокилограмовото си туловище. — Ще отговаряш пред Съвета на великите магьосници.
— Добре — отвърна, без да трепне, малката героиня.
— Преди това обаче ще трябва да ми дадеш съставките на отварата за забрава.
Дасил не се преструваше. Просто нищичко не знаеше.
— Каква отвара за забрава?
— Онази, която даде на Рок.
— Кога?
— Преди минути. Не се прави на ударена, Рок може да умре по твоя вина.
Дасил се защитаваше със зъби и с нокти:
— Не е вярно, лъжеш ме.
В този момент Анаид реши, че Дасил бе дала достатъчно доказателства за своята лоялност, а и смелостта й бе извън всяко подозрение, докато, тъкмо обратното, тя самата се държеше като истинска страхливка, криейки се зад гърба на безстрашното момиче.
Приземи се пред двете.
— Анаид! — възкликна Елена крайно изненадана. — Какво правиш тук? Къде е Селене?
Нямаше смисъл от още лъжи. Достатъчно се беше оплела.
— Селене е далеч, дойдох сама.
— И какво означава…
Преди да си признае и да поеме цялата отговорност, хвърли признателен поглед на малката.
— Дасил не е виновна за нищо от случилото се днес.
Елена ги изгледа строго една след друга. Опитваше се да сглоби картинката, но Анаид и Дасил някак не й се връзваха в едно цяло.
— Познавате ли се?
— Тя просто послушно изпълняваше нарежданията ми. Аз бях инициаторът.
