— Продължило е десетина години. Приключва през 1610-а. В края на тази година графинята забравя всяка предпазливост и започва да напада дъщери на благородници. Това вече прехвърля всякакви граници и началникът на затвора в Шейде повдига оплакване пред унгарския парламент. Един паладин[14], неин братовчед, някой си Туршо, е изпратен в замъка да разследва случая. Намира труповете на последните жертви, изтезаваните момичета и девойките в подземията, очакващи смъртта си, и заповядва Ержбет да бъде арестувана заедно с помощниците й. Свикан е съд, който за назидание произнася присъдата по бързата процедура. Издават смъртни присъди за тримата й верни слуги, а нея самата, заради благородното й потекло, я осъждат до края на живота й да е под стража и да не напуска замъка. Повече никой не я видял. И тук вече е моментът, в който ти трябва да се появиш. Това ще е най-подходящото време за намеса, без да се променя ходът на събитията.
Анаид много се натъжи.
— Ако скиптърът беше унищожен преди смъртта на момичетата, това можеше да се избегне.
Кристине не беше на същото мнение.
— Не можем да променим миналото. Изключително опасно е. Трябва да се появиш точно в момента, когато графинята беше зазидана между четирите стени.
На Анаид думата й прозвуча като сандвич.
— Зазидана?
— Запушваха отворите на врати и прозорци, издигайки стени. Затваряха стаята с тухли и осъдените повече никога не виждаха слънце и не излизаха навън. Оставяха само малка дупка, през която всеки ден да им подават по парче сух хляб и купа с вода. Не се разрешаваше да се изнасят изпражненията. Така зазиданите затворници накрая умираха от плъховете, от болести или просто от загуба на разсъдък.
— Какъв ужас! — възкликна Анаид, като си представи мъченията, на които са били подлагани. — Да изживееш остатъка от живота си зазидан!
— При тези условия никой не можеше да издържи повече от година. Когато зазиданите престанеха да прибират водата и хляба, се запушваше и този последен отвор. Слагаше се и последната, липсваща в стената тухла и това се превръщаше в техен гроб. Така свършва и животът на Ержбет Батоли, губи се и последната й следа. Тя просто се изпари и изчезна от този свят. Тялото й не бе намерено. С теб сме наясно, че се е преселила в Мътния свят и ревниво пази талисмана си, очаквайки ти да се появиш. Целта е графинята да отпътува за Мътния свят без талисмана. Само ти можеш да го унищожиш.
— Защо аз, а не ти?
— Теб не те познава и можеш да се приближиш до нея.
— А как ще унищожа муската?
— Ето с този огън. — Подаде й огниво. — Ще успееш ли?
Адаид въздъхна.
— Скиптърът не е у мен. Как ще се защитя?
— Със заклинание можеш да си осигуриш какъвто и да е нож, който да ти послужи като оръжие. И не забравяй, ти си невероятно могъща.
Анаид вече не търсеше претекст за отлагане.
— Добре. Кога трябва да тръгна?
— Възможно най-скоро.
Анаид пребледня.
— Искаш да кажеш още сега?
— Веднага щом се мръкне. Готова ли си?
Анаид мъчително преглътна. Помисли си за Елена, за Рок, за бедната Криселда и най-вече за скиптъра, и събра кураж.
— Обясни ми подробно какво трябва да направя и преди всичко как ще се върна тук.
След няколко часа Кристине най-сетне успя да разположи магическите камъни на точно определените места на горската поляна и започна ритуалния си танц.
Беше облечена в тънка полупрозрачна туника, извезана с ясписови камъни, които звънтяха в ритъм с извивките на тялото й. Големи сребърни гривни красяха ръцете и глезените й, а на главата й блестеше венец от блян[15], с вълшебното огниво запали огън и подкладе котела, за да заврат билките, избрани специално за случая. Черен пушек с остра и лютива миризма се разстла като гъста мъгла над земята, осеяна с капчици роса, като перли.
Анаид я наблюдаваше с нескрито възхищение. Жрица на нощта, тя призоваваше духовете, за да измоли разрешението им една смъртна да премине през времето и пространството.
Анаид бавно събличаше дрехите си, една по една. Разпусна косите си и разпери ръце, за да може Кристине да я пречисти с пушека, излизащ от казана.
После взе огнивото, с което трябваше да изгори талисмана, и камъка на времето, който щеше да направи възможно преминаването й от настоящето в миналото.
Кристине танцуваше все по-бързо и по-френетично, а Анаид не я изпускаше от поглед в очакване да й даде знак, че може да тръгва.
И наистина моментът настъпи, но заедно с него долетя остър неочакван вик:
— Чакай, Анаид! Почакай ме! Идвам с теб!
Беше Дасил, но тя не можеше да губи време. Дасил тичаше като обезумяла през гората и същевременно се събличаше, хвърляше дрехите, викайки отчаяно. Не можеше да се примири да я изостави.
Анаид скочи решително в магическия кръг от камъни и почувства как някой силно дръпна дясната й ръка, онази със зеления камък, който трябваше да й показва пътя. Камъкът на времето, стиснат едновременно и от Анаид, и от Дасил, за малко да се изплъзне и да падне, но двете го задържаха с общи усилия, надавайки вик.
Вече пътуваха през времето.
