Това бе вече известно на Анаид. Да, ще внимава, но скиптърът си е неин и само неин.
Прелетя над долината и стигна до прохода. Продължи в посока към върховете на планинската верига, там, където ледникът се врязва в полите на високата планина и я подкопава, оставяйки след себе си разхвърлени морени, сред които и студения воден басейн.
Вълшебното езеро, заобиколено от планини, под чиито води бе останала в плен добрата Криселда, се поклащаше на лунната светлина като сребриста покривка на спалня. От едната страна на брега му, коленичила до водата, беше Елена. Сиянието на скиптъра, блестящ в ръката й, разпали яростта на Анаид, която пикира с бръснещ полет към нея. Движеше я единствено натрапчивата мисъл да си върне скиптъра, а той беше в ръцете на Елена.
Гневът я заслепяваше.
Връхлетя отгоре й и я нападна сърдито, без дори да си даде сметка, че устните й се бяха превърнали в клюн и че вместо крака имаше огромни нокти, с които безуспешно се мъчеше да хване скиптъра. По време на отчаяния си полет до езерото омразата бе преобразила тялото й. Анаид не осъзна в кой точно момент разкъсаните й дрехи бяха паднали във въздуха, нито как и кога тялото й се бе покрило с пера, а краката й постепенно изтъняха и накрая съвсем изчезнаха.
Елена, изненадана от атаката, падна във водата, здраво стиснала скиптъра. Не направи магия, за да се защити, само осъдително рече:
— Вече не си достойна да го притежаваш.
Анаид искаше да отвърне нещо, но вместо думи от устата й излезе само грачене. Издигна се право нагоре и пак опита да сграбчи скиптъра в ноктите си, но Елена се отбраняваше смело, съпротивлявайки се с голи ръце.
— Вместо да ти го върна, предпочитам да потъна в дълбините на езерото и да го предам на графинята.
Като не разсъждаваше трезво, Анаид изграчи с грозна ненавист, неволно заклинайки я точно това да се случи. И пред изумения й поглед Елена изчезна, погълната от водата, а сребристата повърхност се затвори над главата й.
Настана тишина. Плътна, продължителна, безкрайна тишина.
Анаид напразно я чакаше да се появи. Минута, две. После се хвърли с главата надолу в езерото и като видя отражението си, й се прииска да заплаче. Беше Стригла, една птица Одиш, едно ужасно чудовище.
Потопи се и отчаяно затърси под тъмните води. Напразно.
Излезе от езерото, пляскайки с криле, за да изтръска и изсуши перата си, и легна на пясъка, разяждана от чувството за вина. Какво беше сторила? Беше ли причинила смъртта на Елена? Беше ли унищожила Рок? Какво й става? И защо?
Докато хълцаше и се тресеше в ридания, постепенно си възвърна човешкия вид и накрая, гола, вкочанена от студ, се унесе в тежък сън, изпълнен с кошмарни видения.
Първите бледи лъчи на слънцето плахо я докоснаха и я събудиха. Беше изтощена от умора, а лицето й бе възбледо, с посинели устни. Разтърка се да сгрее измръзналото си тяло и усети, че е гладна и жадна, а очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Приближи се до езерото, за да пие от шепите си, и протегна ръце към бистрата вода.
И като се наведе, я видя.
Елена беше там.
Извика и стисна очи.
После отново ги отвори. Още беше там. Елена беше на дъното на езерото, със скиптъра в скута си, вчесвайки косите си, с безумен поглед. Беше до брега и люлееше в полата си скиптъра, сякаш приспиваше малката си дъщеричка Диана, мъртвото си чедо.
Не беше сама. До нея имаше още една жена, която също разресваше дългите си посивели коси.
Анаид я позна и произнесе името й:
— Лельо Криселда!
Криселда вдигна глава, погледна я право в очите и се усмихна.
Огледално чистите стени на бялата пещера отразяваха силуета на Анаид, сгушена в скута на Ледената кралица. Образът се размножаваше многократно, като безкрайно ехо.
И двете бяха стройни, бледи и изящни. Много си приличаха.
Кристине, със студената си доброта, нежно й говореше и успокояваше угризенията й.
— Хайде, стига, милинка, всичко свърши, не плачи, скъпата ми.
Анаид се беше върнала, твърдо решена да скъса отношенията си с нея и да не вярва на думите й, но Кристине, както обикновено благоразумна, не отрече вината си и с това я обърка.
— Много съжалявам, милинка, направих го заради теб, но нали те предупредих да не слагаш повече от десет капки. Приготвих отварата за забрава за Рок така, че да е достатъчно силна, за да противодейства на предишната. Щеше да си спомни за теб, без да е необходимо да му се дава никакво омайно биле.
— Защо не ми каза?
— Не желаех да те разочаровам. Беше рисковано.
На Анаид много й се искаше да й повярва. И защо не? Рок я беше разпознал, преди да загуби съзнание, и я бе помолил да не го изоставя. Това означаваше ли, че наистина я обича? Защо да не вярва на баба си? Бабите обикновено правят най-доброто за внучките си.
При все това, въпреки добрите намерения, нещата се бяха развили не както трябва.
— Рок е много зле, Елена е в света на мрака, в плен на графинята.
— Знам, знам. Всичко ще се оправи. Не се тревожи. Дасил вече занесе формулата за отварата на Карен. Сигурно вече му е дала противоотровата.
