— Мога ли да го видя? Може ли да видя Рок? — умоляваше Анаид.
Трогната, баба й отстъпи пред нейните молби и върху полупрозрачната колона в залата като отражение се появи образът на Рок. Лицето му беше спокойно, а дишането — равномерно. Любящият му баща — ковачът, стоеше до леглото и бдеше неотлъчно над него.
— Изглежда така, сякаш е заспал — забеляза Анаид, искрено обнадеждена, че наистина е добре.
— Ще се оправи — увери я Кристине.
— Рок — с въздишка промълви името му Анаид, преди образът му да се разпадне и изчезне.
Колко глупости беше извършила заради него! Защо любовта е равнозначна на безумие? Как щеше да каже на Рок, че е виновна за изчезването на Елена, на майка му? Представи си дребосъчетата, които не се отделяха от полата й, сети се за бебето Рос, което още сучеше, и й идеше да ревне с глас.
— Какво направих?!
Кристине я погали по челото със студената си ръка и леко докосна аметиста. Така мисълта за Елена и нейните деца се разсея. За кратко Анаид се успокои, но скоро мъката пак заседна на гърлото й.
— Отгоре на всичко скиптърът не е у мен! — изплака тя, усещайки паренето в дланта си.
Беше истинско мъчение.
— Спокойно, ще си го върнеш.
Постепенно отчаянието й отслабваше, благодарение на Кристине, която й действаше като балсам на раните.
— По-бодро, момичето ми. Кураж. Ти си избраницата, ти си силна. Бедите са само изпитание на силата ти.
Анаид се остави да й внуши тази красива идея. Искаше да й вярва. Селене би й казала същото. Въпреки всичко Селене й липсваше. Гунар се оказа само илюзия. Беше останал с нея едва за няколко дни, а после внезапно изчезна, без да имат време да почувстват дали си липсват. Всичко бе траяло толкова кратко… Тя вдигна гордо глава, избърса сълзите и въздъхна.
— Тази вечер, по залез, ще възседна последния слънчев лъч, ще се спусна в света на мрака, ще си взема скиптъра и ще се върна заедно с Елена и Криселда.
Каза го, за да си вдъхне кураж, с надеждата, че Кристине ще се съгласи с нея и ще я поощри да действа според намеренията си, но нещата не се оказаха толкова прости.
— Не може, миличка. Графинята затвори света на мрака. Никой не може да излезе оттам.
— Аз вече веднъж излязох с първия слънчев лъч — възрази Анаид.
— Именно. Откакто със Селене избягахте, графинята засили защитните мерки. Побесняла е от яд. Салма я предаде и вече не се доверява на никого. Начертала си е стратегия, за да стане непобедима.
— И такава ли е наистина? — попита Анаид плахо, като си спомни какво й беше казала Селене за вълшебния й талисман. — Вярно ли е, че носи талисман от кръвта и косите на всички заклани от нея момичета Омар и затова е непобедима?
Кристине веднага се отдръпна и внимателно се втренчи в нея.
— Кой ти разправя подобни…
— Селене.
Кристине кимна и потвърди:
— Така е, макар че още й липсва избраницата.
Анаид усети да я побиват тръпки.
— Значи ще ме търси.
Кристине бе станала изключително сериозна.
— Много скоро ще разбере, че скиптърът е на територията на нейните владения, и ще се възползва, за да те привлече и да те накара да отидеш там.
— Може ли да го направи?
— Разбира се.
Анаид се уплаши.
— И тогава?
— Ще те хване и няма да има шанс за бягство. Като паяк оплита жертвата в паяжината си.
Анаид беше ужасена.
— А ти? Ти не можеш ли да се пребориш с нея и да ми върнеш скиптъра?
— Ние сме врагове, тя не ми позволява да влизам в нейните владения.
— Но аз съм те виждала в Мътния свят.
— Влязох само за малко, когато бе заспала, под влиянието на магията на Салма.
Анаид си хвана главата с ръце. Рок лежеше болен, Елена беше пленница, а скиптърът й бе в ръцете на графинята… Как така съумя да натвори такава бъркотия? Защо Кристине я увери, че всичко ще се оправи, след като на всеки въпрос отговаряше, че е невъзможно?
— Нищо ли не можем да направим?
— Има една възможност. Но зависи от теб, само от теб, Анаид.
Знаеше си. Интуицията й подсказваше, че единствено тя беше ключът към решението на проблемите, които сама бе създала.
— Какво трябва да сторя?
— Да пътуваш назад във времето и да унищожиш талисмана, който графинята направи от кръвта и косите на жертвите си.
Анаид остана като поразена от думите й. Да пътува назад във времето и да се върне в миналото. Беше невъзможно.
— Но как?
— Ние, Одишките, знаем как. Аз лично ще те изпратя през времето.
Анаид потрепери. Кръвожадната графиня беше заклала и измъчвала много девойки, деца и момичета и се бе хранила с кръвта им дълго време. Много. Ужасно много момичета.
— Колко момичета е убила?
— Някъде около шестстотин и петдесет.
Анаид пребледня като платно.
— Къде?
— В Унгария. В замъка Шейде.
— И през коя година се е случило?
