— Предизвикваш ли ме? — изрева Одишката, втренчила в бедното момиче очи, пронизващи като ножове. — Не смей да си мериш силите с мен! — все така заплашително добави тя.
Анаид разбра, че графинята е усетила близостта на вълшебната й мощ и я приписва на нещастната безпомощна Дориска. Веднага застана между двете. Смело и дръзко.
— Уплашена е.
Очите й се спряха на талисмана, който блестеше на брокатовата дреха на графинята и се повдигаше и спадаше на голямото й деколте заедно с развълнуваната й гръд.
— Защитаваш ли я? Много си смела.
Анаид нищо не отговори. Не знаеше дали може, или не да доведе плана си докрай сега. Какво ли ще се случи, ако дръпне талисмана на графинята в момента? Дали ще промени хода на събитията от миналото? Налагаше се да изчака, макар и да не бе никак лесно.
Почувства как нещо силно дръпва главата й и си даде сметка, че графинята бе отскубнала тънък кичур от косата й. Направи същото и с Дориска, а после пред очите на двете отвори медальона, отдели по един косъм от всяко снопче и ги сложи вътре.
Анаид преглътна мъчително.
Графинята бе подписала смъртната им присъда, на нея и на Дориска. Косичките, които пазеше в него, бяха на девойки, загинали от ръката й.
— Отведи я оттук и я приготви! — заповяда тя на Хо Илона, като посочи Дориска. — После ще решим как да я накажем — добави ехидно, сякаш церемонията по наказанието щеше да бъде черешката на сладоледа, най-сладкият миг на деня й, кулминацията на вечерта.
Анаид проследи с поглед ужасената Дориска, която Хо Илона буквално измъкна, като я влачеше без капчица жалост. Не пророни нито една сълза, не извика, не умолява. Държа се като истинска Омар.
„Това не беше предвидено в сценария", помисли си уплашена Анаид. Трябваше да действа бързо. Не можеше да предположи кога и как графинята ще реши да довърши малката.
— Хей ти, сядай тук — посочи й тя властно, с нетърпящ възражение глас.
Беше свикнала да командва. Ержбет Батори беше неспособна да говори нормално, само даваше заповеди и караше хората да ги изпълняват и да й прислужват. И ето че след настъпилата тягостна тишина, по време на която Анаид премисли възможностите как да унищожи амулета и да избяга, влязоха две прислужнички с наведени глави и страх, изписан на лицата, и оставиха на масата топли ястия, една кана и две чаши.
Ержбет наля питието, накара я да си вземе чашата, а сетне вдигна своята.
— Сега ще пиеш с мен. Вдигам тост за моята красота.
Анаид прималя. Баба й Деметер многократно й бе повтаряла, още от дете, да не приема нищо от ръката на чужд човек. Жените Одиш тровеха момичетата Омар, като ги подмамваха с лакомства и сладки, а после изпиваха кръвта им. Анаид, макар и да не знаеше, че и тя самата е магьосница, се бе научила да отказва възпитано. Тя се сети за това „Не, благодаря" което баба й я бе научила да казва всеки път, когато някой й предложеше храна или питие.
— Не, благодаря — и сега промълви тихо.
— Нима не мислиш, че съм красива.
Отказвайки да пие в чест на красотата й, Анаид бе проявила крайно неблагоразумие. Беше голямо оскърбление. Не биваше да предизвиква толкова бързо гнева й.
— Казах да пиеш с мен! — прониза я Ержбет със зъл поглед, нетърпящ оправдания.
Анаид бавно поднесе чаша до устните си, а мисълта й трескаво работеше. Ако беше сипала отрова в питието, нямаше начин да измисли нещо за противодействие, но едва ли беше отрова, понеже графинята си бе наляла от същата кана и вече жадно пиеше.
Анаид предпазливо намокри устни, пое едва няколко капки, които се плъзнаха в гърлото й. Беше топла и гъста течност, малко солена, но с приятен вкус. Цветът й беше наситен, тъмночервен, с лек виолетов оттенък. „Като нектар, извлечен от горски цветя, като вълшебен еликсир от диви плодове, набрани от склоновете на Карпатите" помисли си. И без повече да се колебае, отпи голяма глътка.
Вдигна поглед и съзря лицето на Ержбет, стъписа се, уплашена и погнусена. По ъгълчетата на устните на графинята бяха останали капчици кръв. Значи в каната имаше…
— Но това е кръв! — изпищя и захвърли чашата.
При вида на инстинктивния й жест, издаващ ужас и отвращение, графинята злорадо се изкиска.
— Какво, не ти ли харесва кръвта?
Анаид помисли, че ще повърне, но паниката и ръката на графинята стягаха гърлото й като в клещи. Графинята се бе приближила до нея и бе сключила пръсти около шията й.
— Как ти е името, момиче? — изсъска хрипливо в лицето й, а амулетът се озова опасно близо до бузата на Анаид.
В никакъв случай не биваше да научава коя е в действителност. Тогава се сети за красивото име на майката на Дориска.
— Орсолия — прошепна тя.
Но изглежда сбърка, защото графинята силно се развълнува.
— Ами да, разбира се, Орсолия. Ти си дъщерята на Орсолия, образована жена Омар. Знаех си. Впечатляваща си, излъчваш вътрешна сила… Твоята кръв ще бъде достоен завършек на моя прощален пир.
И със сръчност, която може да се придобие само с богат опит, извади игла, придържаща косата й на кок, заби я в ръката на Анаид и гребна с пръст миниатюрната капчица кръв, паднала на талисмана й.
