— Предала му е силата на жертвите си, с кръвта им и с кичури от косите им. Той ще я пази през следващите четиристотин години, оставащи до идването на избраницата. В момента, в който прибави кръвта и косата на избраницата, ще стане непобедима, ще господства над всички Одиш и ще бъде властелин на скиптъра на властта.
Дориска я погледна озадачена.
— Знаеш твърде много, и то странни неща.
— Нуждая се от помощта ти, за да й го отнемем. Аз ще го изгоря с това огниво. Единствено огънят, запален от него, е способен да развали магията и да унищожи талисмана.
— И какво трябва да направя?
— Да свалиш защитата си. Да направиш така, че да те забележи, и да дойдеш с мен тази нощ в покоите й. После, когато двете сме там, ще отвлечем вниманието й и ще изгорим талисмана.
Дориска пребледня.
— Знаеш ли какво означава това?
— Естествено.
Дориска поклати тъжно глава.
— Момичетата, които води в покоите си, умират в ужасни мъки. Чували сме отчаяните им писъци. Някои не могат да издържат и слагат край на живота си в тъмницата. Обесват се на коланите си.
— Нищо няма да ни се случи, ще видиш.
Дориска не беше толкова сигурна.
— Никой не може да оцелее. Единственото ми спасение е да остана незабелязана и да се свържа с майка си, та да ме измъкне оттук.
— Опитвала ли се да се свържеш?
— Непрекъснато го правя.
— А тя?
— Отговори ми. Наблизо е и бди над мен. Знам го.
Анаид почувства, че камък й пада от плещите.
— Могъща ли е?
— Много, но аз не съм, още не съм посветена.
Анаид я утеши:
— Ще видиш, ще излезем живи. Трябва да бъдеш хубава, за да ти обърнат внимание. Хайде, позволи ми да направя едно малко вълшебство.
И като зашепна нещо монотонно и неразбираемо, тя прокара длани по тялото и косите на младата Дориска и придаде на лицето й сияйно излъчване. Възвърна руменината на бузите й, блясъка на русите й коси, а загрубелите й ръце станаха бели и гладки.
Тази нощ, когато Хо Илона се появи и тръгна да избира поредната жертва, се спря до двете Омар и не се поколеба нито за миг. Русото, белолико момиче, със свеж и здрав вид, ставаше отлично. Как така не го бе забелязала досега?
Анаид и Дориска, облечени в бяло и с везани със сърма пантофки, сресани на букли и гримирани с оризова пудра, грубо бяха натикани в покоите на графинята. Спалнята й бе много просторна, с камина, пред която имаше огромно легло с балдахин и дръпнати завеси. В антрето кадифени килими и дамаски на червени фигури, по италианската мода, покриваха студените стени, а по пода — мечи кожи бяха разхвърлени небрежно тук-там. Въпреки запалените свещници и горящата камина в покоите беше леденостудено, а светлината едва пробиваше потискащия мрак, в който тънеше цялото помещение, от пода до високите тавани. Върху масичка имаше поднос със захаросани плодове — скъпоценна рядкост по тези негостоприемни места.
Съблазнена от примамливата гледка, девойката Дориска се приближи до подноса и подуши една круша. Беше истинска, покрита с кристалчета захар, твърда, апетитна, може би донесена от други географски ширини, узряла под топлите лъчи на чуждоземно слънце. Без много да му мисли, я поднесе към устата си и я захапа. Точно в този момент графинята отвори вратата със замах и викна гороломно:
— Какво правиш?
Бедната Дориска така се уплаши, че изпусна плода и той падна на пода.
— Крадла такава! — изрева графинята, като не сваляше страшния си поглед от нея.
Хо Илона я следваше на няколко крачки отзад. С нетърпение очакваше дали ще одобри произведението й на изкуството. В края на краищата се бе постарала да преобрази две груби селянки в изискани млади дами и беше постигнала превъзходен резултат. А сега една от тези тъпачки от чиста лакомия проваляше работата и й отнемаше заслужената награда — поздравленията, които очакваше да чуе от устата на Ержбет Батори. Беше се надявала да получи щедро парично възнаграждение или може би да й подари някоя от тъмночервените свилени рокли с бродерия и пришити перли, които толкова я очароваха. Графинята обаче, преждевременно излязла извън кожата си от яд, крещеше побесняла и пяна хвърчеше от устата й, изливайки гнева си върху глупавата селянка:
— Ти, нещастнице! Мръсна крадла! Неблагодарно същество!
Хо Илона остана настрани, без да се намесва. Знаеше, че каквото и да каже или направи, щеше единствено още повече да раздразни графинята. В подобни случаи беше много по-добре да изчака да й попремине, да я остави да си излее гнева върху поредното слугинче, допуснало това безразсъдство.
— Гледай ме в очите, когато ти говоря! Погледни ме!
Дориска уплашена я погледна. Ержбет Батори я помириса, както хищник души плячката си, и протегна ръка — свежа и млада, към устните й, начервени в рубинен цвят. Беше готова да впие зъби в нея, да се покаже в цялата си жестокост. Анаид усети как се надига силното й желание да се хване гуша за гуша с вещицата Одиш. И точно тогава нещо стресна графинята, тя притисна ръка към сърцето си и тревожно я попита:
— Коя си ти? Кажи ми, коя си?
Свъсила вежди, с мрачен поглед прониза Дориска, която потрепери, почувствала остро пробождане в гърдите.
