Беше видяла страха, оставил отпечатък по лицата на бедните момичета, и гледката на техния ужас беше безкрайно по-потресаваща от онова, което й бе разказвала Ледената кралица. Как можа да изостави момиченце при температури от десет градуса под нулата, и то през нощта, голо на снега? „Дасил, Дасил" — повтаряше си, без да спре да мисли за нея. Трябваше да се върне и да я спаси. Всяка изминала минута, всеки час можеше да е смъртната й присъда. Как да избяга?
И тогава я видя. Точно минаваше край сервизните помещения на кухнята, откъдето се носеше приятна миризма на топла и вкусна яхния. Дасил едва ходеше, облегната на рамото на млад мъж. Позна я по усмивката, макар че, загърната в широкия плащ, приличаше на някое хлапе. Беше само миг, но Анаид я повика телепатично, Дасил извърна глава и очите й блеснаха от радост. Тайничко й показа зеления камък в ръката си.
Анаид си отдъхна облекчено, не беше изгубила връзка със своето време. Можеше да се върне.
Въпреки това, когато стигна до подземния затвор, сърцето й слезе в петите. Десетина момичета, дрипави и изгладнели, ги посрещнаха с викове и плач, протегнали умолително ръце за къшей хляб към безсърдечната Хо Илона. Анаид не можеше да повярва. На практика момичетата бяха полуприпаднали и отчаянието им бе толкова голямо, че гълтаха собствените си въшки и преследваха плъховете, за да ги хванат и да ги изядат живи. Хо Илона грубо я блъсна в една килия и се изправи заплашително пред момичетата.
— Ревлите първи ще умрат. Чухте ли ме добре?
Да, чуваха я, но им беше все едно. И Хо Илона ги остави отново, потопени в мрака и в трагедията.
След като ще умрат, трябваше ли и да гладуват? — сигурно се питаха те. Или може би вече бяха престанали да си задават въпроси. Гладът и жаждата бяха достатъчно жестоки, за да заличат всяка рационална мисъл.
Анаид обаче трескаво продължаваше да мисли и взе решение да облекчи страданията на момичетата. Не й костваше прекалено много, Кристине я бе научила на толкова неща. Скри ръката си под наметалото и като промърмори заклинание, извади голямо парче кървавица и бял хляб. Никоя не се запита как и откъде беше взела храната. Просто всички се нахвърлиха отгоре й. Не се изненадаха и когато Анаид извади едно след друго изпод дрехата кани с вода, зеленчуци, пресни плодове и печени картофи — всичко, за което се бе сетила, че може да е обичайната им храна. Скоро, заситени и доволни, те се опънаха на смрадливите сламеници и за първи път се усмихнаха. Усмихнаха се една на друга и на Анаид. Гладът те кара да си загубиш ума, направи си извода Анаид. От звероподобни същества момичетата отново си бяха възвърнали човешкия облик и държание.
— Истинско щастие е, че донесе храна — обади се едно от тях, чиито зъби въпреки младежката възраст бяха почернели.
— Така ще умрем щастливи — добави друго с такова примирение, че хвърли в ужас Анаид.
Но това беше само тяхното мнение. Останалите момичета не мислеха така.
— И какво пък толкова щастливо дириш в смъртта?! Графинята ще ни боде с иглите си до кръв.
— И ще се окъпе в кръвта ни.
— И ще ни нареже на парчета.
— Преди това живи ще ни одере.
— Или ще ни удря с камшика си.
— Аз няма да мога да понеса болката. Няма да мога.
— Майка ми ще ни спаси, не се тревожете. Майка ми ще ни спаси! — извика друга с упование.
— И къде е? Не я виждам?
— Вече идва. Извиках я и чувствам, че е съвсем близо. Ще ни спаси.
— Що не млъкнеш вече? Откакто си тук, все това повтаряш, ама майка ти не може да ни спаси.
— Защо пък да не може? Тя знае да прави магии и ме предупреждаваше, че графинята е вещица. За съжаление обаче, не й обърнах внимание.
Анаид разпозна в момичето със сламеноруса коса и светли очи една съвсем млада Омар, още непосветена. Може би майката е знаела какво очаква щерка й, но нищо не е можела да направи, за да го предотврати. Тя обаче можеше.
— Слушайте ме внимателно. Аз ще ви измъкна оттук — рече Анаид, като бавно произнасяше думите, мъчейки се да си припомни уроците по унгарски, който й бе преподавала Кармела.
За щастие, притежаваше дарба към езиците и това й бе позволило да разбере какво си говорят.
Момичетата млъкнаха и се вторачиха в нея. В погледите им се четеше смесица от недоверие и искрица надежда.
— Невъзможно. Никой не е излязъл жив оттук — възрази категорично едно от тях. — И трите ми сестри умряха.
Анаид нямаше да допусне униние.
— Коя година сме?
Всички мълчаха и Анаид с ужас осъзна:
— Нима не знаете годината? Седемнайсети век е, предполагам?
Младата Омар й се притече на помощ.
— Хиляда шестстотин и десета година сме — тихичко каза тя. — Декември хиляда шестстотин и десета, след слънцестоенето.
— Кога беше то?
— Преди седем дни — бързо отвърна младата Омар, като в сините й очи проблеснаха искрици на разум.
Анаид дишаше учестено.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Днес е Денят на невинните младенци. Денят, в който царят злодей Ирод наредил да заколят всички новородени мъжки рожби на Витлеем, Юдея, за да не може никой да му отнеме властта и трона[23].
— Двайсет и осми декември… — Анаид нервно потри ръце.
