Следователно остава едно денонощие до момента, в който графинята ще престане да убива. С идването на Туршо на двайсет и девети декември безчинствата на графинята ще приключат веднъж завинаги. Да, но… дотогава? Дали ще вземе последните си жертви? Сигурно ще бъде като дракон, който в предсмъртна агония помита с последния удар на опашката си всички тези невинни момиченца? А тя самата? Тя, избраницата, също ли ще умре? Как може да умре, като остават още почти четиристотин години до раждането й?
Отказа се да разсъждава върху тайнствата на времето и прехвърли през ума си сведенията, които бе научила от баба си. Не можеше да се посъветва с Кристине, нямаше как да прочете протоколите от съдебното решение, понеже делото още не се бе състояло. Обзе я отчаяние. Известните й данни бяха за двайсет и девети. А какво е станало на двайсет и осми? Какво ще се случи тази нощ?
Помъчи се да си внуши, че нищо лошо няма да се случи и кръвожадната Одиш няма да се измъкне от правосъдието на унгарските власти, ще я зазидат, а момичетата тук ще останат живи. Въпросът е да й помогнат, да й станат съюзници, а не да са като стадо овце, които покорно се оставят да ги поведат на заколение. Дано Бялата дама да не е сбъркала с данните.
— Прочетох в едно писмо, че Туршо, дворянин и братовчед на графинята, от фамилията Батори, е на път и скоро ще пристигне в замъка. В кралския двор са се получили много оплаквания и жалби срещу нея — подхвърли уж небрежно Анаид.
— Можеш да четеш? — изненада се девойка, която все още можеше да се нарече закръглена.
— Разбира се, че мога — отговори й, искрено изненадана. — Ти не можеш ли?
Всички затворнички поклатиха отрицателно глави. Една дори го прие като обида:
— За какви ни вземаш? Да не сме придворни дами.
— Аз съм просто ученичка — заоправдава се Анаид.
Думите й предизвикаха силното любопитство на всички около нея.
— Жените не учат — възрази едно луничаво момиченце.
— Точно така. Коя си ти всъщност? — предизвикателно я прониза с поглед висока и мършава девойка.
— Приятелка — заяви Анаид.
— Чия? На нас или на графинята?
Анаид сложи ръце на кръста си, както правеше сицилианската й приятелка Клодия.
— А вие как мислите?
Без сянка от колебание младата Омар каза нещо много странно:
— Ти, новата, си като нея.
Настана голяма суматоха. Момичетата заговориха в един глас, надвикваха се и се надприказваха шумно и безразборно, като едновременно протягаха ръце и докосваха Анаид, оглеждаха тялото й, косите й. Неочаквано бяха осъзнали, че тя не е като тях.
— Ти си благородничка и си много красива.
— Образована си.
— Откъде си? Сигурно си някъде отдалеч.
— Отрупа ни с дарове, значи си богата.
— И очите ти са странни — пак се обади младата Омар, взирайки се в зениците й. — Странно, много, много странно. А и този твой мирис…
Останалите нищо не бяха усетили. И беше съвсем разбираемо, понеже над всичко надделяваше нещо, което и Анаид подушваше съвсем ясно, а то бе вонята на затвор.
Трябваше й съюзник, за да осъществи плана си. Обърна се към младата Омар:
— Как се казваш?
— Дориска.
Анаид се опита да налучка:
— Дориска? Ние май сме роднини. Ти не си ли дъщеря на Клара?
— Не. Дъщеря съм на Ореолия.
— А, да, сега се сещам. Ореолия. Нося ти известие от моята майка.
Анаид я хвана за ръката и я дръпна в един ъгъл. Това на никого не направи впечатление. Беше нормално далечни роднини да си бъбрят. Така си обменяха информация и научаваха какво ново се е случило, кой е родил дете, кой е умрял, кой се е оженил.
— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето на скитите — прошепна Анаид, като се представи по протокола на жените Омар. — Идвам от много далеч, от Пиренеите.
Дориска остана без дъх.
— Дориска Лека, дъщеря на Орсолия, внучка на Мажорова, от клана на белката, от племето на даките — издекламира на своя ред тя, очарована, че е срещнала могъща другарка.
Анаид въздъхна:
— Тогава знаеш коя е графинята?
— Да, тя е Одиш — прошепна Дориска, стиснала зъби. — Разбере ли, че съм Омар, първо на мен ще ми види сметката. Кръвта на Омар й дава повече сили, отколкото тази на обикновените човешки същества.
— И как си се опазила досега?
— Благодарение на моя колан и на майчиното заклинание. Те ме предпазваха от графинята да не ме забележи, но не ме спасиха от Фикско. — Пред недоумяващия поглед на Анаид побърза да обясни: — Фикско, джуджето — гърбушко, верен слуга на графинята. От време на време организира хайки и излиза на лов за момичета, за да й угоди. Мен ме хвана, заедно с хайдуците си, докато търсех боровинки в гората.
— Много добре, Дориска, ти ще ми бъдеш съюзник.
Искрица надежда блесна в очите на момичето.
— Мислиш ли, че можем да я надвием?
Анаид се почувства длъжна да й вдъхне кураж:
— Трябва да унищожим талисмана й. Той й дава сила и могъщество. Той ще я направи непобедима завинаги.
— Талисманът й?
