Беше Селене, майка й — разчорлена, с изпомачкани и скъсани дрехи, с ботуши, целите в кал, и нацапано лице. След преживяното и тежкия преход ръцете й бяха набръчкани и издрани, а погледът й бе суров и остър. Беше прекосила планината сам-самичка, беше обърквала посоката безброй пъти. Беше се катерила по скалите, беше се спускала по планинските склонове и бе вървяла без почивка, без да унива, газейки през студените ручеи и прекосявайки долини. Нощем стоически беше понасяла самотата и страха и бе оставала будна, молейки се Деметер да я закриля, неволно замечтана за топлите обятия на Гунар, жадна да прегърне дъщеричката си, да я гушне и да я залюлее в скута си, да й изпее приспивна песен.
Бяха изминали само няколко часа, откакто Елена се бе свързала с нея и й бе съобщила ужасната новина: Анаид, детето й, беше изгубена.
Изпитваше само едно — отчаяние и безсилие. Беше провалила живота на дъщеря си.
Беше влязла в къщата заедно Рок, който спря на няколко крачки зад нея, разстроен. Беше твърдо решен да стои надалеч, а ако стане напечено — да духне на мига.
— Селене! — възкликна Анаид, едновременно и развълнувана, и нерешителна, и плахо тръгна към майка си, без да знае дали да я прегърне, или не, и няма ли да я отблъсне.
Все пак опита. Селене разтвори обятията си и я прегърна, а Анаид се отдаде на сладостното чувство, породено от майчината обич. Много скоро обаче краткият миг на щастие свърши при вида на Рок, който, объркан, се бе приближил до Елена.
— Мамо? — погледна към нея, като си даде сметка колко абсурдно и безизразно е изражението й. — Мамо? Чуваш ли ме?
Очевидно не можеше нито да го чуе, нито да го види. Рок обаче, много разстроен, я прегърна и извика:
— Кажи ми нещо, мамо! Кажи нещо, моля те!
Анаид усети остро свиване на стомаха, сякаш нещо я прониза и отвори рана, от която капка по капка изтече и последният остатък от душевен мир и спокойствие.
— Какво си направила на майка ми? — нахвърли се той върху нея, като хвана Елена за ръката и се взря в невиждащите й очи и в неуверените й движения.
Селене отблъсна Анаид и внимателно огледа Елена и Криселда. Анаид почувства тежкия укорителен поглед на майка си, който я прониза, и понечи да се защити:
— Щяха да ме нападнат, искаха да ме унищожат, бях принудена да се отбранявам.
Като избягваше упорито погледа й, Рок се обърна към Селене:
— Моля те, Селене, направи нещо! Анаид не е същата. Това не е тя.
Селене бавно поклати глава.
— Знам. Сега заспи и си почини. Не се тревожи.
Под въздействието на магическите думи на Селене Рок се подчини на волята й и легна върху килима. Анаид се изправи предизвикателно пред майка си.
— Какво означава всичко това? Защо съм толкова различна? И ти ли се страхуваш от мен?
Селене сведе нерешително очи.
— Не посмяха да ти го кажат.
— Какво да ми кажат?
— Аз съм ти майка и аз трябва да го сторя.
— Изглеждаш така, сякаш си принудена да ме осъдиш на смърт.
Селене произнесе присъдата си, без да трепне, не отвърна поглед. Това беше нейната привилегия като майка — можеше да продължава да я обича и да я гледа в очите въпреки ужасната истина.
— Вече не си Омар.
Лицето на Анаид стана неузнаваемо.
— Тогава какво съм? Чудовище?
Селене прошепна с угаснал глас:
— Ти пи от забранената чаша и така си навлече проклятието на Оди.
Анаид почувства как краката й потрепериха, като първия лек трус, предшестващ земетресението. Не искаше да го чува, но все пак попита с изтънял глас:
— И сега какво съм?
— Безсмъртна Одиш. Ти си наш враг.
Анаид нададе писък, отчаян и сърцераздирателен, от който ушите на Криселда и Елена писнаха и магията тутакси се разпадна.
Двете жени отвориха невярващо очи и гласните им струни си възвърнаха способността да артикулират.
— Научи ли вече? — попита Елена, като се съвзе и осъзна къде е.
Анаид обаче отказваше да повярва.
— Не е вярно. Това, което казваш, не е истина.
Селене понечи да я доближи и Анаид забеляза как собствената й майка потрепери, когато протегна ръка към нея.
— Страхливка! — обвини я тя.
И впрягайки всичките си свръхестествени сили и способности, с магия отвори чекмеджетата на шкафа, за да вземе най-сетне скиптъра си. Но пред изумения й поглед чекмеджетата зейнаха празни. Елена пребледня.
Скиптърът не беше там. Нямаше го.
— Ти ме излъга — нахвърли се тя върху Елена.
— Не може да бъде. Там го оставих. Скиптърът беше там.
Криселда отчаяно започна да рови из шкафа, пипнешком претърсваше всяко ъгълче.
— Видях го с очите си. Помогнах й да направим заклинание за защита.
Криселда напипа някаква смачкана хартийка и я взе. Бележката беше написана със странни букви.
— Какво означава това?
Елена, бледа като платно, я изтръгна от ръцете й и внимателно я разгледа.
— Финикийски букви.
Селене знаеше езика. Преди повече от петнайсет години бе виждала същия кървав подпис. Уплашена, си запуши устата с ръка:
— Баалат. Това е нейният подпис.
