Анаид тичаше ли тичаше, като душа, отнесена от дявола. Желанието да стигне възможно най-бързо до дома на Елена й даваше криле. Не спря да си поеме дъх, нито да си даде почивка дори за миг, съзнателно пренебрегваше подутия си корем и острата болка встрани на кръста, която я пронизваше като нож. Повтаряше си упорито, че трябва да се извини на Елена, че иска да види Рок и да прегърне отново леля си Криселда, но дълбоко в себе си бе наясно, че нетърпението й се дължи най-вече на страстното й желание да вземе в ръце скиптъра. Докато беше далеч от него, не го бе чувствала така силно и натрапчиво, както сега. Беше като вътрешна необходимост, въпрос на живот и смърт.
Стигна до дома на Елена запъхтяна, сърцето й сякаш щеше да изхвръкне. Затропа нетърпеливо по вратата, заудря продължително, докато най-сетне й отвориха и на прага се появи женица, ниска и дебеличка, с бяла коса и мило, добродушно лице. Изненадата й бе огромна.
— Лельо Криселда! — възкликна Анаид и се хвърли на врата й, сграбчи я в прегръдките си, вдигна я във въздуха и я завъртя, все едно бе кукла.
— Адаид, момичето ми! — извика радостно леля й, като едва не се задуши от бурната й прегръдка. После се отдръпна от нея, да я разгледа по-добре. — Я да те видя. Вече си станала истинска жена!
Усмивката й обаче мигом замръзна и очите й се разшириха от ужас.
— Това ти ли си, Анаид?
— Естествено. Че кой друг?
Зад Криселда се появи Елена. Не й се зарадва, по-скоро обратното. Изражението й бе сериозно, дори строго, без капчица ентусиазъм. Мрачната й физиономия смрази възторга от сърдечната среща между леля и племенница.
— Влизай — сухо рече Елена вместо „Добре дошла" и затвори вратата след нея, сякаш я погребваше в душата си.
Точно така се почувства Анаид, като зачеркната и погребана от клана си.
Елена й задаваше какви ли не въпроси, сякаш беше военнопленник, подложен на разпит, или, даже по-лошо — все едно беше вражески шпионин. Посрещаше всяка дума на Анаид с видимо неодобрение. Често бърчеше чело и току се прокашляше, поглеждайки съзаклятнически леля Криселда, която не можеше да повярва на ушите си.
Анаид се почувства ужасно. Стана й обидно от начина, по който се отнасяха с нея. Сякаш бе изправена пред съд, който произнасяше жестока и несправедлива присъда. Всъщност, като се замислеше, беше напълно логично Елена, с която си бяха оспорвали и скиптъра, и любовта на Рок, да търси отмъщение. В края на краищата именно по нейна вина бе останала пленница в света на мрака, а и пак тя беше изложила на риск живота на сина й.
Докато говореше, Анаид си даде сметка, че Криселда и Елена непрекъснато гледаха през прозореца, май очакваха някого или нещо.
— Чакате ли някого? — попита Анаид.
Без да иска, гласът й прозвуча твърде дръзко и неуважително. Не й оставяха избор. Нападателното им отношение към нея предизвикваше ответната, също толкова враждебна реакция.
Елена отговори троснато:
— Да, наистина очакваме човек, който трябва да реши какво да правим с теб.
Държането на Елена бе открито настъпателно и обидно, дори начинът й на говорене издаваше студенина. Анаид реагира бурно, твърде емоционално:
— Току-що ви казах, че съм победила графинята, след като се върнах четиристотин години назад във времето и изгорих неразрушимия й талисман. Светът на мрака вече не съществува… затова вие сте свободни.
Вместо отговор последва неумолимо мълчание.
Анаид се почувства смачкана и незаслужено съдена, като дете, направило беля, наказано със суровия поглед на възрастните. Единственото, което искаше, за което жадуваше, бе приятелска усмивка, мил жест на разбиране и съпричастие, но, уви, не ги получи.
— Защо се държите с мен, сякаш съм престъпник? — жално проплака тя.
Отговорът на Елена бе директен и много жесток:
— В известен смисъл ти наистина си такава. Извърши нещо, с което престъпи нашите закони и допусна много сериозна, непростима грешка.
— Не съм искала да те изпращам в света на мрака. Не съм го искала. Обърках се.
Елена въздъхна:
— Знам. Не говорех за това.
— А за какво?
Елена я погледна сурово, без капчица топло чувство.
— Не се подчини на жените Омар и се постави в услуга на една Одиш.
— Не е вярно. Тя не е коя да е Одиш, тя ми е баба. Обича ме.
Елена сведе поглед. Криселда тайничко изтри една сълза.
— Сигурно си права, че те обича, но иска да бъдеш една от тях.
Анаид скочи като ужилена.
— Какво става? И вие ли ме обвинявате, че във вените ми тече кръвта на Одиш? Аз нямам вина за това. Селене е тази, която се е влюбила в син на Одиш и ме е заченала от него. Аз съм невинна.
— Не става дума за това, Анаид.
— А за какво?
— За проклятието на Оди.
Анаид избухна:
— Писна ми от това проклятие, писна ми и от вас, и от вашите брътвежи. Искам си скиптъра! Искам да видя Рок!
Елена се изправи.
— Даваш ли си сметка, че не се владееш? Скиптърът те е обладал изцяло. Избраницата не може да оставя единствено прищевките да ръководят действията и постъпките й.
