Дасил не беше кокетка, но обожаваше някой да сресва косите й и да й говори красиви думи, а ако този някой беше Анаид — толкова по-добре.
Кристине скоро се върна и не се изненада, че Анаид се е съвзела, а Дасил я няма. Имаше драскотина на ръката си, дрехите й бяха мръсни и смачкани, а очите й святкаха с особено пламъче.
— Къде беше? — заразпитва я разтревожена Анаид, досещайки се за отговора.
Кристине не задоволи любопитството й.
— Първо ти, скъпа. Имаш много, наистина много неща за разказване. Искам всичко да чуя, от игла до конец. Без запетайки, без премълчавания.
Анаид удобно се разположи до красивата дама и заразказва. И докато говореше, лека-полека осъзна колко необикновени са били преживяванията й и колко опасности е успяла да преодолее.
Кристине я слушаше внимателно и Анаид забеляза как челото й се бърчи тревожно, но в края на разказа я прегърна и я поздрави.
— Ти си изключително смело момиче, благодарение на теб победихме.
Анаид веднага схвана, че Кристине е била в света на мрака и се е сражавала с графинята.
— Ти си се борила с нея?
Кристине се засмя.
— По-скоро с това, което бе останало от нея, милинка. Графинята беше истинска развалина.
Анаид си спомни намръщеното лице на Ержбет Батори, нейната мрачна типично карпатска красота. Не се осмеляваше да зададе въпроса, който я измъчваше, но Кристине умееше да чете мислите й.
— Всичко приключи. Свърши се със страшната графиня и с нейния свят. Веднъж завинаги. Беше лесно, тя и без това беше загубила силата си и просто се разпадна на прах пред очите ми.
Анаид подскочи от радост.
— Значи Елена и Криселда са свободни!
— Да, в дома на Елена са и не са съвсем наясно какво точно се е случило.
Анаид изпита непознато досега вълнение.
— А скиптърът? И той ли е тук?
— Да, при Елена е — кимна Кристине.
— А Рок?
— Добре е, вече се възстанови.
За първи път й се случваше да забрави за Рок. Силното желание да си върне скиптъра бе надделяло над любовта й към момчето.
— Отивам при тях. Трябва да… — тя млъкна засрамена.
Истината бе, че изпитваше неистово желание да стисне в ръка скиптъра.
Кристине я възпря:
— Почакай, Анаид. По-добре е засега да не ходиш.
— Защо? Какво има?
— Много неща.
Тонът й бе сериозен и Анаид си помисли, че ако Кристине ще й съобщава лоши новини, по-добре да й ги спести. Нямаше никакво желание пак да се измъчва с тревоги и грижи. Достатъчно бе страдала, беше се борила и беше изпълнила мисията си. Не беше честно сега да й помрачават празника и да й развалят хубавото настроение на човек, доволен от себе си. Искаше скиптъра, искаше Рок и искаше да бъде щастлива.
— Незабавно трябва да поемеш Пътя на Ом. Спешно е.
Анаид почувства, че се задушава от гняв. Нямаше готовност да го направи, а и не виждаше защо бе толкова наложително да се потопи в мрачните дълбини и да се изправи лице в лице мъртъвците.
— Защо? Наистина ли е необходимо?
Кристине се помъчи да бъде възможно най-убедителна:
— Миличка, Баалат вече се е възстановила, пак си е възвърнала силите и много скоро ще се появи, ако още не го е направила. Сега, след като обезвредихме графинята, най-страшният ни враг е Баалат.
— Да, разбрах.
— Усещам я, тук е. Иска да се докопа до скиптъра и ще направи всичко възможно да те унищожи и да ти отнеме онова, което по право ти принадлежи.
Анаид си запуши ушите. Още не си беше върнала скиптъра, а вече искаха да й го отнемат.
— Остави ме. Първо отивам за скиптъра.
— За да изминеш Пътя на Ом, той не ти е необходим. Нещо повече, дори ще ти пречи.
Ананид се освободи от предателската прегръдка на баба си Одиш и я нападна, като пепелянка, която се извива и забива отровните си зъби:
— Голяма интересчийка си. Само гледаш как да ме използваш. Аз ти върша мръсната работа, а ти извличаш облагите. Така е, нали?
Кристине потрепери от ужас.
— Как можеш дори да си помислиш подобно нещо? Та аз те обичам.
— Ами тогава ме остави.
— Те ще те отблъснат и ти много ще страдаш.
— Кои „те"?
— Чуй ме, Анаид, по време на това пътуване се случи нещо, което няма оправяне.
— И какво е то?
— Ти се промени, вече не си същата.
— Знам — съгласи се Анаид, смутена.
От известно време тревогата в нея нарастваше, чувстваше се все по-недоволна от себе си, от съдбата си, от промените, които настъпваха в живота й.
— Вече не си една от тях. Те ще го забележат и ще те отблъснат от себе си, ще те отлъчат от своята общност.
Анаид не искаше да се съгласи с баба си и търсеше в нея вината.
— Ти ревнуваш. Ревнуваш ме от жените Омар! Искаш ме само за себе си и за твоите цели! Успя да ме скараш с Елена, с Рок, с майка ми и направи така, че баща ми да ме изостави!
След което изхвърча навън, без изобщо да забележи отчаянието, изписало се на лицето на Кристине.
— Почакай, Анаид! Не си готова!
