Точно в този момент Анаид забеляза по пътя в далечината велосипеда на Рок, който приближаваше към тях. Не поиска разрешение нито от Елена, нито от Криселда. Излезе и тръгна към него, без изобщо да ги пита.
— Рок! Рок! — извика и му замаха.
Рок й се усмихна отдалеч и здраво настъпи педалите, за да пристигне бързо, после хвърли колелото и се затича към нея.
Сърцето на Анаид щеше да се пръсне от радост. Рок не я беше забравил, обичаше я, искаше да я прегърне. Той стигна на метър от нея и рязко спря.
— Анаид? — произнесе някак странно.
Изглеждаше изненадан или уплашен. Държеше се необичайно.
— Да, аз съм, Анаид.
Рок беше видимо изнервен. Взе да заеква:
— Амиии аз, ъъъ… изненадан съм да те видя тук.
— Защо?
— Тръгна си толкова внезапно, всичко беше толкова неочаквано…
— Какво са ти казали? — попита го тя, подозрителна.
— Нищо.
— Тогава какво има? Няма ли да ме прегърнеш?
Рок инстинктивно направи крачка назад, отдръпна се от нея.
— Не се сърди, но като те видях…
Първоначалната радост постепенно угасна на лицето й. Какво иска да й каже Рок? Всъщност доколко и с какво я помни?
— Какво имаш предвид, Рок?
— Ами мислих много за теб, но… — Вдигна поглед и Анаид откри студенина в очите му.
— Рок? Погледни ме, това съм аз, Анаид. Подай ръка.
Рок отново се дръпна, не искаше да я докосва.
— Съжалявам, Анаид, не знам какво ми става… Имам чувството… че това не си ти. Има нещо особено, което някак не се връзва с теб, сигурно…
На Анаид й се доплака. Щом направеше крачка да го доближи, Рок се отдръпваше.
— Не ме доближавай, моля те.
Анаид си погледна ръцете, кожата, дрехите.
— Какво ти става? Да не съм прокажена?
— Не знам, това е нещо, което не зависи от мен… Плашиш ме — призна си накрая, почервенял от срам.
Анаид се вцепени, объркана. Болката бързо премина в негодувание. Страшно се разсърди. Гневът й плъзна нагоре по тялото, удари я в главата и се изля през очите. Погледът й мяташе огън и жупел. Облаците бързо се скупчиха и скриха слънцето.
— Значи аз те плаша? — изхриптя тя.
— Моля те, Анаид, не го казвай…
— Ей сегичка наистина ще те уплаша. Само гледай!
И действително видът й беше страховит. Вятърът развяваше косите й, а стоманеният й поглед беше студен и жесток. Сините й очи пронизаха Рок и предизвикаха буря. Тя вдигна ръце към небето и от натежалите облаци се изсипа проливен дъжд. Светкавици и гръмотевици раздраха небосвода.
Зяпнал от недоумение, Рок гледаше страшната демонстрация на могъщество, а Анаид, видяла парализиращия ужас, изписан на лицето му, избухна в безумен кикот и произнесе магическите думи на заклинанието, с което призоваваше скиптъра:
—
Каза го веднъж, после втори и трети път. Напразно. Скиптърът не се появяваше в ръката й.
Забрави за Рок, за бурята и изобщо за целия свят. Отвори с трясък вратата на къщата и връхлетя вътре като вихрушка да го търси. Елена застана на пътя й.
— Не смей. Омагьосах го.
— Къде е?
Леля й Криселда неволно погледна нагоре към витрината на бюфета. Елена проследи погледа й и стана неспокойна. Анаид бързо отгатна всичко.
— Във витрината ли е?
Елена извади вълшебната си пръчица и я спря.
— Не се приближавай. Скрила съм го на сигурно място.
— И какво ще ми направиш, ако го приближа? — предизвикателно и дръзко се изправи Анаид, с тон, недопустим за девойка Омар.
Криселда се намеси с кротък, но непреклонен глас:
— Няма да се наложи, нали така, миличка? Ти си послушна, аз съм те учила на покорство и смиреност, познаваш законите на Омар и ще проявиш нужното уважение.
Убедителният й тон, благият й глас, с който я увещаваше, изреждайки познатите правила на поведение, за малко не накараха Анаид да отстъпи, но разяждащото я желание надделя.
— Скиптърът си е мой и ще си го взема — твърдо рече тя и направи крачка напред към витрината.
— Чуй ме, Анаид, моля те — опита се да я спре добрата й леля, преди да се е намесила Елена. — Не ни принуждавай да използваме сила.
Анаид вече не я чуваше. С бързо, неочаквано движение извади своята пръчица и произнесе заклинание, за да омагьоса двете жени.
— Заклевам ви да останете неми, глухи и слепи, докато аз реша.
На мига Криселда и Елена изгубиха дар слово, ослепяха, оглушаха и започнаха да се движат напосоки и пипнешком из пространството, като пълзящи гъсеници, излезли извън редицата на другарките си.
Анаид се запъти решително към шкафа, но в момента, в който се канеше да го отвори, глас я спря:
— Не го прави, Анаид. Не го прави.
Този път наистина се стъписа. Гласът не беше нито на Елена, нито на Криселда. Не, не може да бъде! Та това е… Тя се обърна и ето че пред нея стоеше онази, която очакваха.
