Изправи се и с треперещи крака излезе навън. Беше пладне и топлото слънце сгряваше короните на дъбовите дървета. Цвърченето на врабчетата и песента на косовете разсеяха мъката й, а полетът на белокрилите яребици я успокои. Денят беше слънчев, хубав, изпълващ с надежди. Потърси знак, който да разпръсне страховете й, макар и да знаеше, че е истина. Чинките подеха траурна песен. Брадатият лешояд величествено кръжеше в небето, като зловещо знамение, с което свикваше хищните си събратя на гощавка и ги насочваше къде да търсят безжизненото тяло на плячката, скрито от тисовото дърво. Ястребът я бе съзрял от високото и оплакваше смъртта й, спомняйки си как бе вървяла, крехка и слабичка, през гората. Червеноглавият черноперест кълвач си спомни за пеещото й гласче и се натъжи, понеже сега тя беше мъртва.
Анаид ускори крачка и попита мармота, но подплашен, той избяга, без да й отговори. Обезумяла от тревога, попита и къртицата, а още и златисточервеникавата жаба. Накрая една буболечка, затрогната от искрената й мъка, прояви съчувствие и й показа точното място, където беше тялото на момичето.
Анаид си разрани ръцете и краката, като си проправяше път сред храсталака, за да стигне под клоните на тиса. Коленичи, разчисти окапалите листа и се хвана за сърцето. Там, восъчнобледа и бездиханна, лежеше малката Дасил. Беше мъртва.
На шията й, подута и посиняла, се виждаха две дупчици — знакът на Баалат.
Прегърна безжизненото й тяло и усети, че е студено.
Тогава Анаид разбра, че и Одиш изпитват болка и са способни да страдат. Тя беше Одиш, а мъката я задушаваше. Или чувството за вина, или терзанието, или покрусата? Не беше подготвена за смъртта, а още по-малко за смъртта на някой толкова чист и невинен като Дасил. Това я издигаше в собствените й очи. Способността й да тъгува и дори да плаче над бледите страни на мъртвото момиче я изпълни с гордост. Значи не е бездушно същество, не е нечовешки жестока, не е безчувствена.
Постепенно се зарази от собствения си ентусиазъм. Дасил беше жертва на егоизма й и не бива да умре. Заслужаваше втори шанс. Самовнушението за силата и невероятните й възможности я накараха да забрави, че е Анаид. Тя беше избраницата, онази, за която се говореше в пророчествата. И Омар, и Одиш се страхуваха от нея. Беше безсмъртна. Беше всемогъща. Можеше да си позволи привилегията да дарява живот, също като майките, като семената, като самата природа.
Вдигна поглед и в далечината съзря долините, покрити с момини сълзи, с нарциси, орхидеи и хенсиани. Чудна гледка, която Дасил никога повече няма да види. Не е справедливо. Не може да го позволи.
Взе на ръце тялото на момичето, леко като перце, и го вдигна към слънцето. Призова небесното светило за цялата му сила и могъщество и горещо го помоли да сгрее кръвта на Дасил и да й вдъхне отново живот.
—
Косовете замлъкнаха, а дивите кози се заковаха на място, сепнати, по високите планински скали. Земята потрепери, клоните на дърветата изпукаха и цели канари се затъркаляха по стръмните склонове. От недрата на земята се разнесе глух тътен и горските живинки побягнаха изплашени от бърлогите си.
Анаид вдигна още по-високо тялото на Дасил и всички видяха как слънцето се надвесва над нея и плъзва лъч по склопените очи на мъртвата. За няколко секунди времето спря. Сърцата престанаха да туптят, соковете в дърветата секнаха, а пеперудите прекъснаха полета си.
Накрая клепките на Дасил потрепнаха. Краката й заритаха във въздуха като на новородено, току-що излязло от утробата. Устните й се отвориха и поеха жадно глътка кислород, а гърдите й се изпълниха с живот. Кръвта отново потече във вените й, а страните й поруменяха, възвърнали цвета си.
Лека-полека чудото стана. Пръстите й бавно се раздвижиха, един по един, като морски амеби, и ръцете й отново станаха топли и любопитни, жадни да докосват и да опознават света. Беше жива.
Анаид, избраницата, я бе върнала към живота.
Дасил отвори очи, погледна Анаид и се усмихна.
— Анаид — едва чуто прошепна.
Само това успя да произнесе. Земята се разтресе толкова силно, че Анаид падна, а Дасил изгуби съзнание.
Земетресението разтърси долината и всички живи същества винаги ще си спомнят минутите, в които разгневената земя се нагъна и в яростта си повали столетни смърчове, обрули листати букове и пречупи жилавите клони на леските. Гората затрещя, почвата се напука, а светлината се скри, потънала в мрак.
Простряна на земята, Анаид стискаше силно Дасил. Беше припаднала, но жива. Това й бе достатъчно.
Тъмнината постепенно завладя небето и птиците пощурели се стрелкаха, като пищяха и се блъскаха една в друга.
