Анаид избърса сълзите си и се изправи. Ръцете й се превърнаха в орлови криле — достатъчно мощни, за да прекоси Полуострова[26] и да прелети над океана, чак до Блажените острови[27].
„Точно така, Анаид, следвай Пътя на Ом. Ще победим Баалат. Ще има милост за смъртните" — нашепваше й гласът.
Анаид размаха криле и политна към небето, сбогува се с любимия си пейзаж, с приказната си родна страна, изпълнена с планини.
Издигна се във въздуха и дочу сърцераздирателен вик, но не му обърна внимание. Пое на юг към вълшебните острови на гуанчите, към Тейде, планината, чийто кратер се свързваше с царството на мъртвите.
Селене напразно я викаше, молеше я да се върне:
— Не, Анаид, върни се!
Беше безполезно. Анаид се отдалечаваше все повече и повече. Красивата магьосница летеше с коси, развявани от вятъра. Щеше да пътува без отдих, без почивка, без да спира за храна или вода. Така беше стигнала от Сицилия до Урт, така щеше да лети и от Урт до вълшебната планина на остров Чинет.
— Не отивай, Анаид! Това е капан! — извика Селене точно преди да се спъне и да си изкълчи глезена.
Не знаеше дали я болеше глезенът, или я болеше за дъщеря й.
— Не отивай, Анаид, вече не си Омар. Ти си прокълната, Анаид. Не можеш да изминеш Пътя на Ом.
И падна на земята изтощена. Всичко правеше не както трябва. Беше неспособна да поеме някаква посока в живота си и да я следва. Собствената й дъщеря се отклоняваше от правия път непоправимо, а тя не беше направила нищо, за да го предотврати.
— Не отивай, Анаид!!! Летиш в грешна посока! — крещеше до прегракване с пълното съзнание, че тя вече не може да я чуе.
— А ти? Ти не полетя ли в грешната посока?
Изненадана, Селене видя майка си Деметер, изправена пред нея. Вълчицата знаеше, че й напомня за собствените й грешки.
— Всички деца рано или късно изхвръкват от гнездото. Ние, майките, не можем да го предотвратим.
— О, мамо, накарай я да се върне. Отклонява се от пътя.
— Не можеш да го избегнеш. Животът си е неин, тя сама си избира пътя.
— А ако пътят я води към смъртта? Знаеш, че ако влезе в царството на мъртвите, няма излизане, няма да я пуснат. Прокълната е от Оди — отчаяно се противеше Селене.
— И какво смяташ, че можеш да направиш? — попита Деметер.
Селене се хвана за главата.
— Изпълнена съм с безсилна ярост. Искам да се освободя от нея, но не мога. Трябваше да я унищожа, но не съм способна да го сторя.
— Е, и?
Селене поклати глава.
— Не мога да я оставя да умре. Не мога.
— Тя ти е дъщеря и винаги ще бъде. Жива или мъртва. Човек обича и мъртвите.
Селене се разхълца неудържимо, неспособна да го приеме.
— Моля те, закриляйте я. Ще ви дам живота си в замяна на нейния… Кажи това на мъртвите. Не и тя, прекалено млада е, за да умре.
Деметер я близна, за да изтрие сълзите й.
— Тя ще знае, че може да разчита на теб. Достатъчно е.
Селене проумя болката на собствената си майка.
— Накарах те много да страдаш, нали?
— Аз никога не съм те изоставяла.
Беше вярно. Силата на Деметер беше здрава опора на Селене в нейната младост. Майка й никога не я изостави. Майка й не се предаде и в най-тежките моменти. Но тя, Селене, не притежаваше силата на Деметер. Или поне така мислеше.
Гласът на жената с бяла кожа и грациозна шия беше мек и нежен. Сякаш милваше присъстващите, които я слушаха в захлас, удобно разположени в дизайнерските кресла на заседателната зала в изискания хотел „Веракрус".
Лекторката говореше пред многобройната си аудитория така, сякаш ги делеше само една маса. Изказът й бе прям, с множество лирически отклонения и споделени откровения. Така успяваше да създаде, макар и от голямо разстояние, примамливата близост при непосредствения личен контакт.
— Попокатепетл бил храбър воин, който жадувал за девойката Истаксиуатл и вехнел от любов по нея. Ревнивият й баща изпратил Попокатепетл на война, в Оаксака, от която малцина оцелявали. И наистина много скоро до красивата Истаксиуатл дошла вестта, че любимият й е загинал в битката. Девойката не могла да понесе скръбта и умряла. Попокатапетл обаче бил жив и когато се завърнал от бойното поле и узнал за смъртта на прелестната Истаксиуатл, умрял от мъка по нея. Покъртени от печалната им съдба, боговете ги покрили със сняг и ги превърнали в планини. И тъй те и досега почиват там, под ледниците. Спящата жена и мъжът, бълващ дим.
Публиката затаи дъх. Лекторката продължи:
