— Събрали сме се близо до Попокатепетл и затова исках да ви запозная с легендата, с историята на една човешка драма, свойствена на смъртните, а на нас ни се струва просто пълна глупост. Животът е най-скъпоценното, което имаме, единственото, което реално притежаваме. Можем да сменим произхода и фамилията си, името си, замъците и дворците си, та дори и цвета на очите си, но животът ни е единственото, което си заслужава и зависи само от нашата воля да ни има. Винаги ме е изумявала човешката слабост, тъй склонна да не оценява живота, да го похабява за незначителни неща, да го дарява в името на благородни каузи, базирани на емоции, предварително обречени и в крайна сметка абсурдни. Определено ние сме щастливки. Не сме подвластни на чувствата, не се поддаваме на страстите. Открай време се отказахме от майчинството и от любовта, избирайки вечното безсмъртие, и затова се борим със зъби и нокти срещу сантименталните Омар. И ги побеждаваме. Затова, понеже настъпи моментът на истината, ви събрах тук, за да чуя от собствените ви уста дали сте с мен или против мен.
От залата се разнесе шепот, надигна се, прераснал в силни ясни гласове:
— Ние сме „за".
— С теб сме.
— Ти си нашата кралица.
Жените станаха от столовете и бурно я приветстваха. Това обаче изглежда не й беше достатъчно. Направи знак, за да ги накара да запазят тишина, и продължи тържествената си реч:
— Готови ли сте на всичко?
— Да, на всичко! — яростно и в хор отвърнаха жените Одиш.
— Ще ме последвате ли във война?
— Ще те последваме.
— Докрай? Без да се огъваме?
— Докрай.
— Няма да умираме от мъка.
— Ние не знаем що са чувства.
Красивата бяла дама плъзна поглед по редиците и се вгледа в лицата на хубавите Одиш — мургави, с бадемовидни очи или с къдрави коси…
— Отзовахте се и дойдохте при мен от всички краища на света. Тук сте, за да покажете за пореден път вашето покорно подчинение или за да ми отдадете почитта и преклонението си за първи път? Властта на графинята вече не съществува. Аз лично я довърших. Сега искам да го чуя направо от устата ви — подчерта тя и се втренчи в една група от публиката.
Бяха най-приближените, най-верните слуги на графинята, които сега принадлежаха на нея. Една от тях, стройната Уриел, се изправи и заговори от името на всички:
— Господарке, тук сме, за да ти се закълнем във верността, която искаш от нас в името на новата ера, която ни обещаваш. Слушахме те внимателно и ти беше убедителна, но искаме да попитаме: каква е тайната, която криеш? Какво ни предлагаш в замяна на нашето уважение и послушание?
— Предлагам ви идването на ново време — ерата на скиптъра на властта.
В залата настана смут.
— Къде е скиптърът? — провикна се една Одиш, силно татуирана.
— А Баалат? — попита друга с махагонова кожа.
— Вярно ли е, че избраницата е Омар и скиптърът е неин? — попита с обвинителен глас една слаба Одиш с ориенталски черти и свиреп поглед.
Бялата дама ги успокои:
— Моля за тишина. Имайте ми доверие. Всичко е под контрол.
Уриел отново се обади:
— Ние ви вярваме. Вярваме и на думите ви, но и вие ни разберете. Трябва да сме сигурни, че всичките неизвестни ще бъдат разрешени. Напомняме ви, че Баалат е абсолютно безскрупулна и няма да се поколебае да нападне собствените си посестрими и да ги унищожи. Помислете за нас, които мечтаем за скиптъра и се питаме къде е той, в чии ръце е и как ще направлява съдбите ни. Не забравяйте, че идването на избраницата е предизвестено и че макар графинята и Баалат да организираха приближените й да я унищожат, ваше кралско величие я държи в тайна. Да не би да защитавате избраницата? — питаме се ние. Простете дързостта ми, велика господарке, но именно това ни тревожи.
Бялата дама се усмихна широко и самоувереността й успокои разбунените духовете.
— Казвам ви, че Баалат ще бъде унищожена. Много скоро и веднъж завинаги. Давам ви думата си.
— И как да ти вярваме?
Бялата дама вдигна ръка и пред всеобщото изумление се разнесе страшно боботене. Попокатепетл се гневеше.
— Чувате ли го? Той току-що ви даде отговора. И той го знае.
— А избраницата?
Бялата дама прекара поглед по лицата на красивите жени.
— Избраницата е една от нас. Одиш с нова кръв. Една Одиш, която ми е вярна и ще държи скиптъра под моята диктовка — по моя повеля и следвайки моите закони.
— А ако не ви се подчини?
Бялата дама въздъхна.
— Добре знаете колко съм сурова и неумолима. За мен се носят легенди. Никога не съм оставяла ненаказана обида или неплатено оскърбление. Никога не съм прощавала за неизпълнено обещание. Смятате ли, че бих допуснала една девойка да ме подчини?
Пълното мълчание беше най-красноречивият отговор.
— А скиптърът? — нетърпеливо попита ориенталската Одиш. — Който държи скиптъра, той ще властва.
Кристине я посочи с пръст и й зададе директно въпрос:
— Ти ще се подчиниш ли на скиптъра?
Одишката сведе глава, а Кристине се обърна към всички:
— И аз ви питам, всички вас, които още се съмнявате в мен, вие ще почитате ли властта на скиптъра?
В залата се разнесе глух шепот.
